— Или на кораба. Няма къде да избягаме. Могат да ни устроят капан.
— Същото важи и за тях. Ние имаме по-голям шанс да ги проследим.
Акира обмисляше тази възможност.
— Така е — съгласи се той.
— За колко време ще стигнем до Италия? — попита Рейчъл.
— Деветнадесет часа.
— Какво?
— Фериботът спира на две места по гръцкото крайбрежие преди да пресече Адриатическо море — обясни Савидж. — Времето не ме притеснява. Пападрополис едва ли ще предположи, че ще изберем по-бавния начин да напуснем страната. Тръгваме след петнадесет минути, затова по-добре да се връщаме в колата.
2.
Савидж и Рейчъл се отправиха с колата към кея и се наредиха в колоната на чакащите превозни средства. Трябваше да минат митническия контрол и да се качат на ферибота. В Италия също ги очакваше проверка, но тук беше по-строго, защото митничарите проверяваха за контрабанда с древни произведения на изкуството. Щеше да им се наложи да си показват и документите за самоличност.
Да, паспортите. Савидж беше извадил своя от един сейф в Атина. Акира не ходеше никъде без своя, който носеше в найлоново пликче.
Този на Рейчъл стоеше в Пападрополис. Това беше още един начин да упражнява контрол над нея.
Рейчъл би могла да отиде в американското посолство, да обясни, че си е загубила паспорта и да поиска нов. Това щеше да стане за няколко дни, а и Рейчъл нямаше други документи, за да докаже, че е американска гражданка. Освен всичко друго, Пападрополис със сигурност знаеше, че ще й трябва паспорт и посолството щеше да е под наблюдение.
Единственото решение беше да се уреди фалшив паспорт. Трудностите идваха от обезобразеното лице на Рейчъл, което дори козметиката не можеше да оправи. Митничарите веднага щяха да разберат, че снимката е правена съвсем наскоро след като синините личат и на нея. Оттук лесно щяха да се сетят, че паспортът е фалшив.
Савидж не би могъл да знае в какво състояние е лицето на Рейчъл преди да я види. Професионалните навици му бяха подсказали, че трябва да има стабилен план в случай, че паспортът не е у нея. Джойс Стоун му беше показвала снимки на сестра си и Савидж беше останал учуден от приликата помежду им. Сякаш не бяха просто сестри, а близначки, макар че Рейчъл беше с десет години по-млада.
Той беше казал на Джойс Стоун да се върне на своя остров и да използва цялото си влияние, за да не й сложат печат при пристигането. След това специален човек беше донесъл паспорта й обратно в Атина. По нищо не личеше, че Джойс Стоун вече не е в Гърция.
Приликата беше наистина поразителна. Само дето Рейчъл имаше кестенява коса, а сестра й руса. Освен това Джойс Стоун продължаваше да изглежда като филмова звезда, докато Рейчъл си приличаше на пребита съпруга.
Савидж бе решил да използва всичко това. Беше донесъл на Рейчъл боя за коса при престоя им във фермата до Атина. Остана доволен от преобразяването й. Русата коса я правеше да изглежда съвсем като сестра й, а синините, колкото и парадоксално да беше, допринасяха за илюзията, че е по-възрастна.
Митничарят огледа колата.
— Нямате ли друг багаж?
— Само тези ръчни чанти — отговори Рейчъл според инструкциите на Савидж.
— Паспортите, моля.
Двамата му ги подадоха. Акира щеше да се присъедини към тях по-късно на ферибота. Не биваше тримата да са заедно, за да не събуждат подозрение.
— Джойс Стоун? — изненада се митничарят като погледна паспорта, после Рейчъл. — Извинете, не ви познах… Аз съм ваш почитател, но…
— Синините ли имате предвид?
— Изглежда ви причиняват болка. Нарушават вашето съвършенство. Какво ужасно събитие…
— Катастрофирах край Атина.
— Много съжалявам. Моите сънародници са доста непохватни.
— Вината беше моя. Благодаря на бога, защото нито другият шофьор, нито аз пострадахме сериозно. Платих на човека за щетите по колата и за лечението му.
Митничарят се изправи.
— Ваше превъзходителство е извънредно любезна. Дори и след нараняването сте така прекрасна, както и във филмите. И така благородна.
— Може ли да ви помоля за една услуга?
— Аз съм ваш скромен почитател.
Тя докосна ръката му.
— Не казвайте на никого, че сте ме видели. Обикновено се радвам на обожателите си. Вече се оттеглих, но не пренебрегвам задълженията си към тези, които не са забравили филмите ми.
— Ваше превъзходителство никога няма да бъде забравена.
— Но не и ако ме видят така. Хората ще кажат, че съм погрозняла.
— Не сте.
— Много сте мил — Рейчъл говореше без да пуска ръката му. — Може да има фотографи на борда. Ако обичате филмите ми…