— Боготворя ги.
— Тогава, моля ви, не разваляйте спомена за мен — Рейчъл стисна по-здраво ръката му и най-сетне я пусна.
Митничарят отстъпи назад.
— Очевидно не пренасяте контрабандна стока. Можете да кажете на шофьора си да се качва на кораба.
— Благодаря ви — Рейчъл го награди с една очарователна усмивка.
Савидж подкара навътре.
— Ти си по-добра актриса от сестра си — прошепна той. — Много, много добра.
— Ей, знаеш ли, че винаги съм завиждала на сестра си — устните й едва мърдаха, докато говореше. — Винаги се е справяла по-добре. Сега, когато ме преследват, имам възможност да се проявя и аз.
— Няма спор по този въпрос — отбеляза Савидж и паркира в отделението за коли на ферибота. — Сега ще чакаме Акира.
3.
Двадесет минути по-късно Акира още не се бе появил, а фериботът вече напускаше пристанището.
— Остани в колата — нареди Савидж на Рейчъл и излезе.
Напрегнато заоглежда тъмните пространства между редиците с коли. Почувства мириса на бензин и изгорели газове. Другите пътници очевидно бяха предпочели да се качат на горните палуби, за да почиват, да се подкрепят с нещо освежително или просто да погледат отражението на луната и светлините от крайбрежието във водата. Металният под вибрираше от работата на машините.
Все още нямаше и следа от Акира.
— Промених решението си — каза Савидж. — Излез и ела при мен. Ако нещо се случи, бягай. Трябва да има охрана горе. Стой близо до тях.
Рейчъл го послуша.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
— Още не съм сигурен — Савидж продължаваше да се оглежда наоколо. — Акира трябваше да ни намери досега.
— Освен да проверява прекалено усърдно пасажерите.
— Не е изключено… Или да е възникнал някакъв проблем.
Макар и заобиколен от коли, Савидж не се чувстваш достатъчно защитен.
Едно от правилата гласеше, че не трябва да преминава границата въоръжен. Наистина не на всички граници проверяваха сериозно и пушките, които имаха доста неметални части, трудно можеха да бъдат видени на рентген, особено ако бяха разглобени. Но Савидж предпочиташе своя револвер Магнум 357, който не се разглобяваше с изключение на цилиндъра. Освен това, по-рано Италия и Гърция проявяваха едно помиренческо отношение към терористите. Фанатиците веднага се бяха възползвали от тяхното гостоприемство. След няколко изстъпления охраната по границите беше засилена. Затова Савидж и Акира бяха хвърлили оръжията си в канализационна шахта преди да стигнат пристанището.
Сега Савидж отчаяно искаше да не бяха го сторили. По металния под отекнаха стъпки. Откъм стълбището се появи мъж. Савидж се надяваше да е Акира.
Не! Не беше японецът.
Савидж почувства ръката си на хълбока и в същия ми въздъхна.
Мъжът носеше униформа. Беше от екипажа на кораба и идваше да провери колите. Погледна към двамата и каза:
— Извинете. Не е разрешено да стоите тук.
— Добре. Върнахме се да вземем портмонето на жена ми.
Човекът ги изчака да минат пред него и тръгна след тях по стълбите. Савидж се опита да проучи горния край на изхода към палубата.
— Предполага се, че ще бъдем на по-сигурно място в каюта, така ли? — попита Рейчъл и се опита да придаде увереност на гласа си. — Да се присъединим тогава към тълпата.
— И да намерим Акира. Запомни едно — хората на мъжа ти не знаят как изглеждам. Освен това те търсят жена с кестенява коса, а твоята сега е руса.
— Не мога да скрия лицето си.
— Ако се наведеш към морето и подпреш брадичка върху ръцете си, няма кой да забележи нещо в тъмното. Готова ли си?
Тя трепна за момент и кимна:
— Само ме хвани за ръка, моля те.
4.
Фериботът беше голям и побираше шестстотин пътници. Над трюма имаше две палуби с каюти и редици от столове с подвижни облегалки. Савидж беше запазил каюта, но докато не откриеха какво се е случило с Акира, не можеха да рискуват и да се окажат като в капан вътре.
Когато наближиха главната палуба, той чу множество гласове, смесица от различни диалекти и езици. Вятърът освежи оросеното му с пот чело. Той стисна ръката на Рейчъл и изкачи последното стъпало. Тълпата от пътници веднага ги подхвана, та се наложи да си пробиват път с лакти.
Рейчъл трепереше.
Савидж я прегърна и я насочи към неосветената част на перилата. Тя облегна послушно лице върху ръцете си, а той се обърна към тълпата.
„Къде е Акира?“
Корабът имаше място за разходки, което завършваше с ресторант и бар. През прозорците се виждаха насядалите по масите хора.
„Акира.“
„Къде е, по дяволите?“
Пет минути. Десет. Стомахът вече го присвиваше. Колкото и да му се искаше да го открие, не смееше да остави Рейчъл дори и в наетата от него каюта.