— Падна зад борда — отвърна му Савидж.
— Кучи син.
— Имаме едно предложение — обърна се към него Акира. — Искаме сега да се наспите хубаво и на сутринта да се обадите по телефона.
— Няма ли да ме убиете?
— Във всеки един момент можем да го направим — в очите на Акира се четеше още по-силна меланхолия. — Ще се радваме, ако ни сътрудничите, за да не бъде необходимо да ви отправим към предците ви преждевременно.
— Към предците ли? Това някакъв японски израз ли е?
— Ако така ви харесва повече, да — отвърна Акира с горчива усмивка — японски израз е.
— Що за разговор искате да проведа?
— Ще бъдем в Игуменица в седем сутринта. След като продължим към Корфу, искам да се обадите на шефа си и да му кажете, че сме ви разкрили. Ще кажете, че сме слезли в Игуменица и сме тръгнали на изток към вътрешността по шосе номер деветнадесет към Йонина.
— В действителност всички ще останем на кораба? — уточни мъжът.
— Точно така. Подкрепленията, които очаквахте в Корфу, ще бъдат оттеглени.
Мъжът попита:
— А после? Какво ще стане като стигнем Корфу? Ще продължим за Италия, така ли?
— Не берете грижа за нашите планове.
— Искам да знам, по дяволите, какво ще стане с мен. От къде на къде ще се обаждам? Убили сте съдружника ми. Какво ви пречи да убиете и мен?
— Имате думата ни. Няма да ви причиним нищо лошо — отговори му Акира.
— Думата ви? — засмя се мъжът. — Думата ви не струва пукната пара. След като си изпълня задачата вече няма да ви трябвам и все едно съм мъртъв. Не можете да си позволите да ме оставите жив. Нали ще докладвам къде сте отишли в действителност.
Очите на Акира светнаха от възмущение.
— Моята дума е закон.
Човекът се обърна към Савидж:
— Виж, и двамата сме американци. Това все пак не е без значение. По дяволите, не ме ли разбираш?
Савидж седна до него на леглото.
— Естествено. От една страна те е страх, че ще те премахнем след като ни свършиш работа. От друга страна се притесняваш, че Пападрополис ще те убие, ако разбере какво си направил за нас. Няма да те пита дали си защитавал живота си по този начин. От негова гледна точка ти си предател. Той ще те накаже. И то жестоко. Така че наистина имаш голям проблем. Съгласен съм. Въпросът, който трябва да си зададеш е дали искаш да умреш веднага или да поотложиш за по-късно.
— Няма две мнения по въпроса, че ако откажеш, ще отидеш при приятелчето си в морето — допълни Акира. — Ние имаме и други начини да избегнем капана.
— Тогава, за бога, защо не ги използвате?
— А какво ще правим с теб? В момента ти ни създаваш грижи, а не Пападрополис. Така че, помисли си по въпроса.
Мъжът отправи уплашен поглед към Савидж, после към Акира, пак към Савидж и накрая се вторачи в Рейчъл.
— Госпожо Пападрополис, не им позволявайте…
— Мразя това име — отвърна тя. — Не ме наричайте така. Никога вече няма да го използвам. Не искам да го чуя дори. Фамилията ми е Стоун.
— Госпожо Стоун, не им позволявайте да ме убият. Вие пребледняхте, когато разбрахте, че този човек — мъжът кимна към Савидж — е убил партньора ми. Ще се почувствате още по-зле, ако убият и мен. Вие ме познавате по-отблизо. Говорила сте с мен. Името ми е Пол Фарис. На тридесет и четири години съм. Аз съм специалист по охраната, а не убиец. Имам жена и дъщеря. Живеем в Швейцария. Ако оставите тези хора да ме убият, дори и да не присъствате лично, ще чувствате вина до края на живота си.
Рейчъл свъси вежди и преглътна.
— Чудесна реч, но ние ви претърсихме преди да дойдете в съзнание — каза Савидж. — Името ви не е Пол Фарис, а Харолд Траск. Единственото вярно нещо, което казахте, са годините ви. Рейчъл, не му позволявай да те разчувства.
— Да не мислите, че съм откачил да нося истински документи за самоличност? Хората, които обслужвам, могат да преследват семейството ми, ако решат да си разчистват сметките с мен. Хващам се на бас, че и вие двамата не носите истинските си документи.
— Съвсем правилно — отбеляза Акира. — Обаче се отклонявате от въпроса. Дори и Рейчъл да ни помоли да не ви убиваме, това няма да има значение. Нейният живот не е застрашен. Ако Пападрополис я открие или тя реши да се върне при него…
— Не, никога. Никога няма да се върна там.
— … той ще продължи да я бие, без съмнение още по-жестоко, но няма да я убие. Ще убие нас, ако разбере кои сме и успее да ни залови. Така че ако ви убием, това ще е самозащита.
— Избирайте — подкани го Савидж. — Ще ни сътрудничите ли?
— Искате да се обадя по телефона, така ли? И после ще ме освободите?
— Вече ви обещахме.
Мъжът обмисляше трескаво.
— Очевидно съм принуден да приема.