— Това не ми се нрави — отбеляза Акира.
Рейчъл напрегнато попита:
— Защо?
— Не се прави така — обясни й Савидж. — Липсва само една табелка: „Возим важни личности“. Със същия успех можем да сложим и разграфена мишена.
Мускулестият шофьор излезе от колата, изпъчи гърди и се ухили на Савидж:
— Значи го направи, а? Като разбрах, бях направо шашнат.
Савидж съвсем се разстрои.
— Значи знаеше кои ще са пътниците ти?
— Шефката си изгриза ноктите от притеснение последните три дни. Не се стърпя и ми каза — обясни мъжът, като продължаваше да се хили.
— Майка му стара.
— Е-е, спокойно, де. Всичко е наред.
— Не — включи се и Акира, — не е.
Мъжът престана да се хили.
— А ти пък кой си?
Акира не си направи труд да му обяснява, само каза на Савидж:
— Ще трябва да търсим друга кола.
— Какво й е на тази? — попита мъжът.
— Няма да разбереш.
— Напълно оборудвана е.
— За момента не ни интересува стереото, нито климатичната инсталация — каза Акира.
— Не, имах друго предвид под „напълно оборудвана“.
Невероятният шум наоколо, многото коли и пешеходци притесняваха Савидж. Трябваше му малко време, за да разбере точния смисъл на казаното от мъжа.
— Имаме картечници под предния капак. Отстрани могат да се изстрелват запалителни бомбички, отзад пък изскачат метални кутии със сълзотворен газ. Всичко е бронирано, резервоарът също е обезопасен. Ако случайно попадне граната в него, има една метална плоскост, която предотвратява разпространението на огъня към купето. Нали ви казах. Всичко има. С целия този арсенал шефката смята, че няма нужда от други предпазни мерки.
Акира направи една гримаса към Савидж:
— Възможно е.
— Ако не беше тази външна показност — отвърна Савидж.
— Може би това не се отнася за тук. Нали сме в Южна Франция. Досега видях точно пет просташки коли като тази.
— Май че ще се изкуша накрая — каза Савидж.
— Просташка ли? — учуди се мъжът. — Тази кола не е просташка, това е кола мечта от сънищата.
Рейчъл започна да нервничи.
— Докога ще стоим тук?
— Добре — каза Савидж. — Ще я използваме.
Той помогна на Рейчъл да се качи и се обърна към Акира:
— Седни до нея. — После към шофьора: — Аз ще карам.
— Но…
— Или сядай до мен, или тръгвай пеш.
Мъжът изглежда се засегна.
— Ще трябва да ме освободите от отговорност.
— Това се подразбира.
— Какво?
— Не носиш отговорност. Влизай в колата.
Докато Савидж се наместваше зад волана, мъжът забърза и тръшна вратата след себе си.
— Откъде се управлява? — попита Савидж.
— Всичко е автоматично.
— Имах предвид оръжейния арсенал.
— Повдигни капака отдясно на таблото.
Савидж видя ясно означените бутони. Той превъртя ключа и потегли. Отправиха се на запад по шосе №98, което извиваше покрай брега на Кот д’Азур и щеше да ги изведе към Антибите и накрая в Кан. Между островите след този известен курорт беше и приказното островно княжество на Джойс Стоун, което тя управляваше от името на своя болен съпруг.
Колкото повече се отдалечаваха от летището, толкова по-спокойно ставаше движението. Повечето шофьори предпочитаха магистралата, която вървеше паралелно с този път. По нея щяха да стигнат до Кан по-бързо, но Савидж нямаше намерение да влиза в града. Беше дал инструкции на Джойс Стоун да осигури моторница на половин километър от града по този маршрут. После трябваше да се прекачат на яхта, която да ги отведе на острова — ефикасен и достатъчно потаен начин да достави Рейчъл на сестра й.
— Не бих искал да е така, но ми се струва, че си имаме компания — каза Акира.
Савидж погледна в огледалото и попита:
— Камионът ли?
— Следва ни откакто излязохме от летището.
— Може да отива към някой от курортите по пътя.
— Да, но тогава нямаше да задминава колите. Щеше и нас да ни изпревари, ако бързаше толкова.
— Сега ще разберем.
Савидж намали скоростта. Камионът също намали.
Задмина ги някакво порше.
Савидж натисна газта. Същото направи и шофьорът на камиона.
Савидж погледна към мъжа до него и попита:
— Мога ли да се надявам, че сте взели обикновено оръжие?
— Не беше необходимо.
— Ако преживеем всичко това, ще ти дам да разбереш какво е необходимо.
Рейчъл попита, обхваната от ужас: