Той се извърна назад. Единият от камионите продължаваше да стои насред пътя, а другият беше съвсем наблизо. В следващия момент той спря, от него наизскачаха мъже и насочиха оръжията си към тях.
— Рейчъл, затвори си очите. Закрий си ушите бързо с ръце.
Савидж натисна други два бутона и също закри очи, а с длани притисна ушите си. Въпреки тези предпазни мерки, той се сгърчи от невъобразимия шум. Настана абсолютен хаос.
Беше натиснал бутоните за катапултиращото устройство, което изхвърляше специални запалителни бомбички. Те избухваха с гръм и трясък, като достигаха целта си. Наричаха ги фишеци и бяха достатъчни, да те заслепят и оглушат. Човек можеше временно да изгуби и ориентация. Няколко десетки от тях бяха в състояние да предизвикат ужасяващи резултати.
Макар и със затворени очи, Савидж усети ослепителния блясък и чу приглушените писъци на нападателите отвън. Или писъците идваха отвътре? Ушите му пищяха. Ролсът се тресеше.
Изведнъж кошмарният шум стихна.
— Излизайте бързо! — извика Савидж.
Той се изтърколи от шофьорското място навън и потъна в гъст пушек. Не беше от бомбичките, а от кутиите с газ, които беше изстрелял преди това.
И бомбичките, и задушливият газ бяха предназначени само да дезориентират нападателите, за да могат потенциалните жертви да успеят да избягат в суматохата. Бомбичките можеха да причинят и смърт, ако попаднеха директно върху врага. Савидж не разбра дали има убити от хората на Пападрополис, но със сигурност знаеше, че следващите няколко минути те ще лежат на земята и ще вият от болка.
Той изтича бързо покрай колата и се натъкна на мъжагата, бутна го настрани и видя Акира, който пазеше с тялото си Рейчъл. Нямаше нужда от разговори. И двамата знаеха, че единственият път за спасение беше надолу по склона към хотелите край морето.
Забързаха натам. Оставиха Рейчъл между тях. Слънцето светеше точно в очите им и ги заслепяваше.
— Тичайте по-бързо — каза Савидж.
Рейчъл обаче не се нуждаеше от подкана. Тя се стрелна напред, скочи от края на някаква скала и се приземи метър и половина по-надолу. Изгуби равновесие и се претърколи, изправи се бързо и продължи да бяга.
Савидж и Акира тичаха зад нея. Преследвачите им щяха да се съвземат всеки момент и да тръгнат по петите им.
Рейчъл забави малко крачка. Савидж и Акира я настигнаха. Наближиха някакви тенис кортове. Играещите бяха спрели и наблюдаваха пушеците горе на пътя. Някои забелязаха Савидж, Акира и Рейчъл, които тичешком ги отминаха, и после пак насочиха вниманието си нагоре.
Хотелите станаха по-големи и по-високи на равното. Тримата спряха до нещо като ремонтна работилница, разположена сред палмите. Наблизо имаше и басейн. По склона не се забелязваха тичащи хора.
Савидж обаче за най-голям ужас забеляза мъжагата шофьор, който дишаше тежко, пристъпвайки към тях.
— Господи, едва не ви загубих. Добре, че ме изчакахте.
— Не чакахме теб — разочарова го Акира. — Просто се чудехме накъде да тръгнем. Едно нещо обаче решихме със сигурност.
— Кажете ми бързо какво е то — задъхано попита той, докато бършеше изпотеното си лице.
— Не искаме да идваш с нас. Накъдето и да тръгнем, ти си в обратната посока.
— Сега не е време за шеги. Нали сме всички заедно в тая каша.
— Не — отряза го Акира.
— Виж горе на склона — обърна се Савидж към Акира.
Той проследи погледа му и видя преследвачите, които бързаха надолу.
— Не, не сме заедно — каза Акира, сграбчи мъжа за врата и впи пръста си зад ухото му.
Мъжът се сви от болка. Той изсумтя и се опита да се освободи от хватката на Акира. Но той го притисна още по-силно.
— Няма да вървиш след нас.
— Добре, ще ви оставя — отговори мъжът. Беше ужасно пребледнял.
— Изчезвай — бутна го Акира настрани.
Мъжагата го погледна за последен път и се отправи към отсрещния хотел.
В далечината запищяха сирени.
— По-бързо да се махаме оттук — каза Савидж. Той посочи към преследвачите, които бяха още на склона, после сграбчи Рейчъл за ръката.
— Накъде? — попита тя.
Минаха между два хотела и излязоха на шумна улица до морето. Савидж махна на едно такси, което спря. Те побързаха да се качат.
Савидж повтори въпроса на Рейчъл:
— Накъде ли? Преди година и половина работих в този район. Един човек, който живее тук наблизо, ми дължи услуга.
Той се обърна към шофьора на френски:
— Бързаме за тържество. Ще удвоя таксата, ако ни закарате по-скоро.
— Bien entendu, monsieur. — Той пое към Антибите и посочи към дима на шосето отгоре. — Qu’est ce que c’est?
— Un accident d’automobile.
— Serieux?
— Je pense.