— Quel dommage.
— Trop de gens ne regardent pas la route.
— C’est vrai, monsieur. C’est vrai.
Шофьорът престана да говори със Савидж, потръпна и извъртя волана, за да заобиколи камиона.
Савидж се обърна назад. Преследвачите им още се мотаеха на улицата с палмите. Когато се усетят, дори и да ги забележат, ще бъде вече прекалено късно да видят номера на отдалечаващото се такси.
Антибите имаха постоянно население от около шест хиляди души. Макар че не бе разгарът на туристическия сезон, имаше достатъчно туристи, бродещи из тесните улички. Таксито намали скоростта. Савидж каза на шофьора да спре, плати обещаната сума и тримата слязоха. Изчезнаха в някаква уличка, където въжета с пране висяха между къщите. Отдясно се чуваше прибоят на вълните, отляво се издигаше стар замък с кули.
Рейчъл забърза към Савидж и задъхано му каза:
— Нали даде на шофьора някакъв адрес. Ако го хванат и го разпитат, ще разберат къде сме отишли.
— Адресът беше грешен.
— Това е обичайната практика — уточни Акира.
Стигнаха края на улицата. Рейчъл спря да си поеме дъх.
— Значи всичко е лъжа?
— Не — отвърна Савидж. — Обещанието ни към теб не е.
— Да, докато не сте си получили парите.
— Вече ти казах, че парите не са важни. Ти си на първо място.
Савидж я побутна към съседната улица.
— Вече съм сигурен, че има предател при сестра ти — каза Акира. — Ако пак се опитаме да те заведем там, ще се натъкнем на нов капан, после на друг и така докато те хванат.
— Значи е безнадеждно — промълви Рейчъл.
— Не — успокои я Савидж. — Трябва да ми имаш доверие. Няма да те изоставя.
Те пресякоха, смесиха се с тълпата и тръгнаха по друга уличка.
— Преди година и половина — продължи Савидж, — когато работех в този район, ми се наложи да правя някои подобрения на колата си. Намерих човек да ми свърши тази работа. Парите не го интересуваха. Те не означават нищо, след като с тях не можеш да си купиш това, което ти трябва. Искаше друга услуга. Какво по-точно? — попитах го аз. Отгатнете какво ми отговори. Видя в колата някакви плакати, които клиентът ми беше оставил. Реши, че имам нещо общо с фестивала в Кан. Поиска да му осигуря среща с неговия идол Арнолд Шварценегер. — „Дадено“ — казах му аз. — „Това може да се уреди. Но не трябва да говорите с него, можете само да му стиснете ръката. Един ден ще поискам да ми върнете услугата.“ — „Естествено“ — отвърна той. — „Услуга за услуга. Надявам се, че няма да ви разочаровам.“
— И сега ти ще поискаш да изпълни обещанието си, така ли? — попита Акира.
— Ще му поискам кола.
— И после? — поинтересува се Рейчъл.
— Зависи от обстоятелствата. Ние с Акира сме преследвани от нашия общ кошмар, но ти си главната ни грижа. Изглежда, че ще спечелиш това, за което ме молеше в самолета.
— Ще ме вземете с вас — Рейчъл започна да диша ускорено — в Ню Йорк?
— При Греъм — допълни Акира. — Мисля, че трябва и аз да дам съгласието си.
— Защо? — попита го Савидж.
— Защото вече не защитаваме само тази жена, а и себе си. Искаме да разгадаем нашия кошмар. Твоята и моята смърт. Ако тази жена застане на пътя ни…
— Ще я защитиш, ако се наложи.
— Разбира се — съгласи се Акира. Очите му се натъжиха. — Аригато за напомнянето. Знам, че тримата сме обвързани, но интересите ни не са общи. Пътищата ни трябва да се разделят.
— Нямаме друг избор — отговори му Савидж.
Безследно изчезнал
1.
Тридесет и шест часа по-късно тримата кацнаха на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Бяха успели да стигнат с кола до Марсилия, после със самолет до Париж. Там Савидж реши, че синините на Рейчъл могат да се прикрият с малко грим. Бяха ходили на фотограф и Савидж уреди първокласно направен фалшив паспорт, защото не смееха да привличат повече вниманието като използват този на Джойс Стоун. Ако някой от митническите служители забележеше приликата на Сюзън Портър — това беше името от паспорта — с бившата кинозвезда, Рейчъл трябваше просто да благодари за комплимента. Минаха безпроблемно всички формалности на пропускателните пунктове.
Акира беше застанал по-назад на опашката, все едно че пътува сам. След малко той се присъедини към тях.
— Разгледах тълпата. Изглежда никой не се интересува от нас.
— Точно на това се надявахме. Нямаше начин Пападрополис да разбере къде ще отиде Рейчъл. Сигурно си мисли, че още сме в Южна Франция и се опитваме да стигнем до островното княжество.
Те прекосиха голямата шумна зала.
— Значи съм свободна? — възкликна Рейчъл.
— По-добре да кажем, че си във „временен отдих“ — уточни Савидж. — Ако трябва да съм искрен, проблемът ти е отложен, но не и окончателно решен.