— Засега това ме удовлетворява. Стига ми, че мога да вървя спокойно без да се оглеждам непрекъснато назад.
— Все пак ще се наложи да гледаш напред — вметна Акира. — Имаме да свършим една работа.
— Разбирам. Искаш да кажеш, че аз ви задържам. Съжалявам. Ако не бяхте вие двамата… Не мога да намеря подходящи думи… Каквото и да кажа, ще бъде недостатъчно. Благодаря ви — произнесе тя накрая и ги прегърна.
2.
Взеха такси до Гранд Сентрал Стейшън, после се прекачиха на друго до Сентрал Парк и оттам стигнаха пеша до един хотел близо до Пето Авеню.
Апартаментът, който Савидж резервира по телефона, се оказа доста просторен.
— Рейчъл, спалнята е твоя — каза той. — Акира и аз ще спим поред на дивана.
Разопаковаха чантите, които бяха купили в Париж.
— Има ли гладни?
Савидж взе поръчките и се обади да донесат сандвичи с пушена сьомга, салати, плодове и минерална вода.
През следващите няколко часа те си отпочинаха, изкъпаха се и си хапнаха добре. Въпреки че бяха спали в самолета, това не им беше достатъчно, затова си поръчаха и кафе. Смениха си дрехите. Следобед Савидж отиде до близкия магазин и купи палта и ръкавици, защото по телевизията бяха предупредили, че нощта ще е студена и влажна. Изчакаха до девет часа.
— Готови ли сте? — попита ги той.
— Още не — отвърна Акира. — Има някои неща, които трябва да обсъдим. Зная отговора ти предварително, но все пак ще задам въпроса си. Не е ли по-добре да оставим Рейчъл тук?
— Ние смятаме, че не са ни проследили, но не сме сто процента сигурни. Ако я оставим тук, може да изпадне в беда.
— Може би.
— Това е неприемлив риск.
— Съгласен съм.
— Тогава какъв е проблемът?
— Нещо, което трябваше отдавна да се сетя. Знаеш ли какво ми хрумна. Твоят ангажимент към Рейчъл…
— Какво общо има това?
— Моят беше да защитавам съпруга й. Пристигнах един ден преди ти да дойдеш. Греъм се беше спазарил за цената. Тебе пък те изпрати да освободиш Рейчъл. Не ти ли е минавало през ум, че това не е случайно съвпадение? Човекът, който ни беше наел да охраняваме Камичи преди шест месеца, сега ни изпрати пак заедно на острова. Това беше първата задача и на двамата след възстановяването ни.
— Искаш да кажеш, че е трябвало да се срещнем? — по гърба му полазиха тръпки.
— Нямаше гаранция, че ще се видим там. Но така или иначе аз щях да те проследя.
— Същото щях да направя и аз, ако ролите ни бяха разменени. Греъм е знаел, че ще изпълним съвестно задълженията си.
— Да, знаел е, че колкото и време да ми отнеме, аз все пак ще те намеря.
— Има само няколко души, които биха могли да го сторят. Ти си един от тях и със сигурност щеше да ме откриеш. Искал е да се срещнем лице в лице.
— И да разкрием един на друг общия си кошмар.
— Който всъщност е нереален. Но защо смятаме, че всичко това се е случило в действителност? Защо Греъм ни събра преди шест месеца, а сега за втори път?
— Затова зададох въпроса си преди малко. След като не знаем какво ни очаква, трябва ли да вземем Рейчъл с нас? Не я ли излагаме на по-голяма опасност така?
— Тогава какво да правим? Искаш да я оставим тук ли?
— Искам само да разбера какъв беше онзи мъртъв мъж, когото видях пред себе си.
— И аз също — добави Савидж.
— Значи тръгвате — каза Рейчъл.
Те се обърнаха изненадано към нея.
— А аз тръгвам с вас.
3.
Прогнозата за времето излезе вярна. Студен и влажен вятър ги блъсна в лицата, когато излязоха на Пето Авеню. Очите им се насълзиха. Савидж закопча горното копче на палтото си и се загледа в таксито, което ги беше докарало и сега се отдалечаваше към Гринуич Вилидж.
Рейчъл стоеше до него, прикривана от Акира.
— Ще повторя още веднъж — каза й Савидж. — Ако стане нещо, бягай. Не се тревожи за нас двамата. Върни се в хотела. Ако не установим връзка с теб до полунощ, напусни града. Ето ти десет хиляди долара. Мисля, че ще ти стигнат. Казах ти как да се свържеш с родителите си и със сестра си без Пападрополис да разбере. Избери си един град напосоки. Започни нов живот.
— Напосоки ли? А вие как ще ме намерите?
— Няма да те търсим. Мисля, че и друг трудно би те открил. Нали това е целта. Докато стоиш настрана от всичко и от всеки, свързан с предишния ти живот, ще бъдеш в безопасност. Съпругът ти няма да може да те проследи.
— Звучи ми така — започна Рейчъл и потръпна — самотно.
— Другото е по-лошо.
Близо до площад „Вашингтон“ те се пъхнаха в малка уличка, сгушена между по-големите. Стигнаха до една постройка, пред която имаше желязна порта, завършваща с остри шипове. Савидж натисна дръжката. Не остана изненадан, че вратата е заключена.