— Не се отказвай!
Акира поклати отчаяно глава:
— Не усещаш ли колко е студен? Погледни краката му. Когато го сложи на пода, те останаха така сякаш още седи в колата. Мъртъв е отскоро, но вече нищо не може да го съживи.
Савидж обърна очи към коленете на Греъм, преглътна и спря да натиска гръдния му кош.
Рейчъл остави слушалката.
В продължение на няколко секунди никой не помръдна.
— Господи — промълви Савидж и сключи ръце. После се изправи с мъка.
Рейчъл приближи, като се опитваше да не гледа към тялото на Греъм.
Савидж изведнъж забеляза колко е пребледняла. Той успя да я хване точно преди да й се подгънат краката. Помогна й да се отпусне на дивана, така че да е с гръб към Греъм.
— Наведи си главата между коленете.
— Изгубих равновесие само за секунда.
— Сигурно е така.
— Вече съм по-добре.
— Разбира се. Ще ти донеса малко вода — предложи Акира.
— Не, наистина мисля, че съм добре. — Цветът на лицето й бавно се възвръщаше. — Само за миг стаята се размаза пред очите ми. Сега вече… — Тя се опита да говори по-уверено. — Ще се оправя. Не се безпокойте. Няма да припадна. Обещах си, че няма да заставам на пътя ви и да ви се пречкам — докато казваше това сините й очи блестяха от гордост и упорство.
— Да ни се пречкаш ли? Точно обратното — отвърна Савидж. — Ако не беше ти, можеше още да не сме открили… — той прехапа долната си устна и погледна към тялото на Греъм. — Горкият мошеник. Дойдох тук, за да се изправя срещу него. Сега мисля, че бих го прегърнал, ако беше жив. Господи, как ми липсва. — Той се опита да овладее чувствата си. — Какво ли се е случило, по дяволите?
— Искаш да кажеш, какво е нагласено да изглежда, че се е случило?
— Точно така.
Рейчъл изглеждаше смутена.
— Три празни бутилки — започна Акира.
— Така. Напил се е и е решил да се поразходи — продължи мисълта му Савидж. — Запалил е колата, но преди да потегли е минал в отвъдното. Изгорелите газове са го задушили.
— Следователят би отхвърлил тази хипотеза.
— Естествено.
— Не разбирам — каза Рейчъл.
— Гаражът беше тъмен, а вратата към стаята беше затворена — поясни Акира. — Дори и пияница би загрял, че първата му работа е да отвори външната врата.
— Освен ако няма дистанционно управление. Може да е мислел, че ще успее да натисне бутона, докато пали колата.
— Всъщност гаражът на Греъм е с двойна врата като на конюшните — отваря се и на двете страни и то ръчно.
— Значи гаражът е оставен нарочно затворен.
— Искаш да кажеш… — Рейчъл търсеше подходящи думи, — че Греъм се е самоубил?
— Стоял е тук сам, а радиото е гърмяло, докато си е пиел шампанското и е размишлявал. Когато е изпил достатъчно, за да отпусне нервите си, е решил да излезе с колата. И не си е направил труда да загаси радиото. Защо ли да го прави? После е отишъл в гаража и е затворил вратата към стаята. Запалил е колата. Изгорелите газове миришат ужасно, но след няколко вдишвания клепачите му са натежали. Унесъл се е и е умрял. Без излишен шум и мръсотия. Да, следователят все пак ще приеме такова обяснение — мрачно заключи Савидж.
Рейчъл изглеждаше доста разстроена.
— Трябва да е имал причина, за да го направи — продължи Савидж.
— Например проблеми със здравето.
Той потръпна и отговори:
— Когато го видях за последен път преди три седмици, не забелязах нищо нередно. Все така пълен, но иначе беше як както винаги. Дори и да са му открили внезапно рак, той е от този род хора, които биха се вкопчили за всяко лечение, докато не разберат, че няма спасение. Едва тогава би посегнал на себе си, но не и преди това.
— Тогава е имал проблеми в работата си.
— Това звучи по-правдоподобно — отбеляза Савидж.
— Със сигурност тези проблеми не са били финансови. Греъм беше състоятелен човек. Имаше различни вложения. Остава едно — някой клиент се е обърнал срещу него или враг на негов клиент е открил за кого работи Греъм и е организирал това нападение.
Савидж обмисляше тази възможност.
— Може да си прав. В разцвета на силите си, когато Греъм е бил сред британските командоси, предизвикателствата са го вдъхновявали. След като се е оттеглил, се е отпуснал, напълнял е от многото шампанско и хайвер. Осъзнаваше, че е загубил способността си да издържа на болка. Той ме тренираше, но неговите собствени умения бяха останали в миналото. Веднъж ми призна, че не би имал шанс, ако излезе лице срещу лице с опитен противник. Ако е бил сигурен, че го преследват и смъртта му ще е мъчителна, би избрал точно такова самоубийство.
— Особено, ако ние с теб го преследваме — допълни Акира.