— Греъм държеше два вида документи, които бяха взаимно свързани — едните за клиентите, другите за хората, които ги обслужваха. Намери ли нещо?
— Не — отвърна Акира.
— И аз не ги открих.
— Какво не откри? — не разбра Рейчъл.
— Нашите папки. Изчезнали са — поясни Савидж.
— Не знаем какъв псевдоним е дал Греъм на Камичи, на сестра ти и на съпруга ти. Мисля, че след като нашите папки не са тук, вашите също са взети. Това е доказателството, за което ти споменах преди малко. Който е убил Греъм, е откраднал и документите. Следователят няма откъде да разбере за нас, нито дори за псевдонимите ни. Убили са Греъм, за да не се доберем до информацията, която искахме да получим от него.
— Ето и последното му писмо, в което обяснява причините за самоубийството. Акира предвиди, че ще има и такова. Напечатано е разбира се. Защото Греъм не го е съчинил.
— Значи е оставено от убийците му. Добре. Вече ме убедихте. Не разбирам откъде са били толкова сигурни, че полицията ще открие писмото зад тези рафтове?
— Те не бяха плътно до стената.
— Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Акира. — Съседите откъм гаража може вече да са чули странния шум и да са заподозрели нещо. Не е изключено да се обадят в полицията.
Прибраха папките и наредиха обратно кутиите по рафтовете.
Савидж затвори прикритието, като остави съвсем малка пролука, както бяха направили убийците.
Акира включи отново радиото. Гръмна музика.
— Стаята е проветрена. Не усещам миризмата на изгорели газове — отбеляза Рейчъл и затвори прозорците.
Савидж се огледа наоколо още един път и каза:
— Мисля че всичко е така, както го намерихме. И тримата сме с ръкавици, така че няма да намерят наши отпечатъци. Можем да тръгваме.
Акира излезе навън, провери пътя и махна на Рейчъл да го последва.
Савидж включи отново алармената инсталация в шкафа, затвори го, излезе и изчака Акира да заключи входната врата.
Савидж хвана Рейчъл за ръка и тръгнаха към улицата.
— Не забравяйте да заключите и външната врата — напомни им тя.
— Не се тревожи. Няма да забравим. Все пак благодаря, че ми напомни — обърна се Акира към нея. — Бележиш добри успехи.
— Имам ужасното чувство, че докато всичко това свърши — ако изобщо някога свърши — ще съм вече експерт във вашата област.
6.
Те тръгнаха надолу по Пето Авеню и наближиха площад „Вашингтон“. Студеният и влажен вятър шибаше лицата им.
— Дали убийците са напуснали района?
— Така предполагам — отвърна му Акира. — След като са си свършили работата.
— Дали наистина са я свършили? Ако са искали да накарат Греъм да млъкне завинаги, може би очакват ние да го потърсим.
— А как биха могли да знаят за нас?
— Единственото обяснение, което ми идва наум…
— Кажи го.
— … е това, че Греъм вероятно е работил за хората, които са го убили — довърши Савидж.
— Но защо ще помага на тях, а не на нас? Не го е направил за пари. Той ценеше лоялността у хората. Защо се е обърнал против нас?
— Хей — обърна се Рейчъл към тях. — Нека се опитаме да разберем това. Нали казахте, че убийците на Греъм сигурно са ни проследили. — Тя се огледа назад и продължи — значи ще се опитат да убият и нас.
— При всички случаи ще ни проследят, но чак да ни убиват? Не мисля, че ще го направят — каза Акира. — Загубили са толкова сили да ни накарат да повярваме, че всеки от нас е видял как другият умира. Не ми е ясно защо. Който и да го е направил, ще се опита да запази завоеванията си. Ние сме прекалено важни за някого.
Савидж махна на едно такси и те се пъхнаха вътре.
— Площад „Таймс“ — каза той на шофьора.
В продължение на час те се прекачваха от такси на такси, качваха се и на метрото, после пак на такси и накрая минаха пеша през Сентрал Парк.
Рейчъл се учуди, че вижда толкова много трениращи хора там.
— Мислех, че паркът не е безопасен през нощта.
— Те бягат на групички. Крадците не ги закачат.
Тя се изненада още повече като забеляза, че японецът беше изчезнал.
— Къде е…
— Между онези дървета на хълма. Върна се да провери пътя, по който минахме. Ако някой ни е проследил, ще му види набързо сметката.
— Но той не ни каза какво смята да прави.
— Не беше необходимо да дава обяснения.
— Вие май взаимно си четете мислите.
— Просто знаем какво трябва да се прави в такива случаи.
След десетина минути японецът изникна от храстите.
— Ако са ни следили изобщо, проявили са достатъчно здрав разум да не го правят и тук в парка посред нощ.
Тъмната алея се разклоняваше на това място.