Изкачиха най-високата част и завиха покрай скалата. Савидж внезапно натисна спирачките. Коланът се вряза в тялото му. Колата занесе.
Той гледаше и не можеше да повярва на очите си.
Пътят беше свършил внезапно. Пред тях имаше само камъни и дървета в шарена премяна.
— Какво става?
— Пак не си улучил пътя — отвърна Акира.
— Не. Това е пътят.
— Тогава беше тъмно. Откъде си толкова сигурен? Опитай отново.
Савидж се съгласи.
След като провериха всички възможни пътища, които водеха от Медфорд Гап към планината, решиха да спрат и да попитат някой.
Няколко мъже стояха до входа на една механа, дъвчеха и плюеха тютюн.
— Как да стигнем до планинския комплекс „Медфорд Гап“? — попита ги Савидж.
— Планински комплекс ли? Не съм чувал за подобна гадост — неприветливо отговори единият.
9.
Савидж караше бързо, завладян от непреодолимото желание да се махне оттук.
— Сигурен съм, че беше точно на това място — каза той като натисна педала на газта още по-силно. — Акира и аз го видяхме с очите си. Спахме там. Хранихме се в неговия ресторант. Охранявахме Камичи. Цели три дни и три нощи!
— Беше толкова стар — продължи мисълта му японецът. — Със старовремски свещници. Дървено стълбище. Сякаш още усещам миризмата на мухъл и на пушек от дървата в камината.
Колата навлезе в завой. Опитвайки се да овладее кормилото, Савидж изведнъж осъзна, че се движи прекалено бързо и намали скоростта. Видя надпис: „ВНИМАНИЕ! ПАДАЩИ КАМЪНИ“ и едно голо възвишение, а по-нататък изоставена постройка, бивш сервиз. Табелата беше откачена, прозорците изпочупени. Савидж реши да спрат там за малко.
— Разпитахме толкова хора — започна Савидж, като продължаваше да стиска волана, макар че колата не се движеше. — Нямаха и най-малка представа за какво говорим.
Той отвори вратата и излезе на чист въздух. Акира и Рейчъл направиха същото.
— Не беше някой малък хотел, за който местните жители може и да не са чували — каза Савидж. Погледът му блуждаеше по околните възвишения, но той не ги забелязваше. — Това трябва да е била главната туристическа атракция в района. Даже носеше името на близкото градче.
— Но ние проверихме всяка пътека, която води нагоре.
— Дори се върнахме пак по онзи път, по който смятате, че сте минали преди — отбеляза Рейчъл. — Търсихме и между дърветата, да не би хотелът да е изгорял. Нямаше и следа от пожар. За половин година гората не може да погълне основите на такава голяма постройка.
— Естествено — съгласи се Савидж. — То една хижа да изгори, пак ще има някакви следи, а какво остава за такъв голям хотел. Не може и да го забравят за толкова кратък срок. Щяха поне да ни кажат, че е имало пожар. При всички случаи трябваше да намерим поне езерото, но и това не успяхме да направим!
— Въпреки всичко, ние сме сигурни, че хотелът и езерото съществуват — каза Акира.
— Сигурни? — учудено попита Савидж. — Колкото сме сигурни, че сме се видели един друг мъртви. Но ние сме живи.
— Излиза — започна колебливо Акира, — че планинският комплекс никога не е съществувал.
Савидж въздъхна и кимна.
— Чувствам се така… Снощи като говорихме в хотела се опитах да го обясня. Jamais vu. Нищо не се е случило наистина. Не мога да се доверявам повече на спомените си. Сигурно ще полудея.
— Какво е станало с нас?
— Къде? И защо? — намръщено допълни Савидж.
— Да продължаваме по стъпките ви — предложи Рейчъл. — Къде отидохте след това?
— В болницата — отговори Савидж.
— Моята се намира в Харисбърг на сто мили на запад. Пренесли са ме с хеликоптер.
— Харисбърг ли каза? — изтръпна Савидж. — Никога не си го споменавал.
— Не е станало дума. Как странно ме гледаш. Само не ми казвай, че и ти си бил там.
— Твоят лекар рус ли беше?
— Да.
— И имаше лунички?
— И очила?
— И се казваше…
— Хамилтън.
— Мамка му — изпсува Савидж.
Тримата се втурнаха към колата.
10.
— Какво ли я е задържало? — попита Акира.
— Минали са само десет минути.
Бяха оставили Рейчъл за малко, тъй като не можеха да намерят място за паркиране. Макар че се опита да успокои Акира, самият той вече започваше да се притеснява. Не само защото беше длъжен да я охранява, но и поради надигащото се в него чувство.
Беше късен следобед. Движението бе доста натоварено. Савидж зави надясно, като не преставаше да се оглежда.
— Ето я — посочи Акира.
Успокои се, като я видя да излиза от градската библиотека. След минута тя се качи при тях и той потегли.