Те висяха вътре, окачени по няколко на кука. Миризмата им беше силна, но приятна. Савидж се наведе, за да стигне до тезгяха, зад който стоеше пълна жена. Познанията му по гръцки не бяха големи. Той използваше заучени фрази.
— Трябва ми нещо по-особено. Един специален мях. Ако любезният ви работодател може да ми отдели малко време…
— Името ви?
— Кажете му, че е противоположното на благ, кротък.
Тя кимна и се отправи нагоре по стълбите. Почти веднага се появи и му направи знак да се качи.
Савидж мина покрай някакъв въоръжен брадат тип, който го изучаваше с изпитателен поглед. Когато стигна горе, видя, че вратата не е затворена. Успя да разгледа стаята — в нея нямаше абсолютно нищо, освен едно бюро, зад което мускулест мъж на средна възраст, облечен с черен костюм, си наливаше мастика.
Когато Савидж влезе, мъжът изненадано го погледна, сякаш не беше уведомен, че има посетител.
— Да не би да виждам призрак? — каза той на английски, макар да беше грък.
Савидж се намръщи.
— Признавам, че не съм се появявал от доста време.
— Неблагодарник. Не сметна за необходимо да се мернеш поне един път, колкото да не се забравим.
— Бях по работа.
— Тази така наречена работа май е само оправдание.
— Беше важно за мен. Но сега напълно ще компенсирам отсъствието си.
Савидж остави на бюрото десет хиляди долара в драхми. Докато слагаше банкнотите, той забеляза кръгли петна явно от ежедневно пълнени с узо чаши. Миризмата на анасон изпълваше стаята. Гъркът проследи погледа на Савидж и попита:
— Мога ли да те изкуша с едно питие?
— Както знаеш, рядко пия.
— Една черта, заради която ти прощавам провинението.
Мъжът нямаше вид на алкохолик. Изглежда, че узото беше запазило тялото му като във формалдехид. Косата му беше късо подстригана, а лицето гладко избръснато. Мургавата му кожа издаваше добро здраве. Той сръбна от чашата, остави я и старателно заразглежда парите. Все пак се чувстваше някакво напрежение, докато ги броеше.
— Много си щедър. Дори прекалено. Това ме тревожи.
— Освен това съм ти приготвил подарък. Ако се съгласиш да ми дадеш информацията, която ми трябва, след час ще дойде пратеник с една каса от най-доброто узо.
— Наистина ли най-доброто? Знаеш моите предпочитания.
— Така е. Позволих си да избера една твърде рядка марка.
— Колко рядка?
Савидж му я каза.
— Голяма щедрост.
— Твоят талант го заслужава.
— Както биха казали в твоята страна, ти си не само офицер, но и джентълмен.
— Бивш офицер — поправи го Савидж. Той не би си позволил тази подробност, ако гъркът вече не я знаеше. — А ти си един добър осведомител. Преди колко време потърсих услугите ти за първи път?
Събеседникът му се замисли.
— Шест чудесни години. Бившите ми жени и многото ми деца са безкрайно благодарни за твоята опека.
— Ще са още по-благодарни, когато утроя парите, които ти оставих преди малко на бюрото.
— Знаех си. Чувствах го. Когато се събудих тази сутрин, си казах, че днес ще ми падне нещо по-така.
— Няма да е съвсем безопасно обаче.
— Всеки ден носи някакви рискове — каза гъркът, докато оправяше очилата си.
— Готов ли си за поредното предизвикателство?
— Веднага щом се подкрепя — и той изпразни чашата си.
— Трябва ми едно име.
— Кое е…
— Името ли? Не мисля, че ще ти хареса.
Савидж извади от сакото си бутилка от най-изисканото узо, което се намираше доста трудно. Гъркът се ухили доволно.
— Това име ми харесва. Кое е другото?
— Ставрос Пападрополис.
— Майка му стара — изпсува той, като едва не изпусна чашата. Наля си отново и го изпи на един дъх. — Да не си луд да се занимаваш с него?
Савидж огледа почти голата стая.
— Предполагам, че си взел предпазни мерки както винаги. Да се надяваме, че твоят порок не ти е попречил да извършиш ежедневното прочистване.
Гъркът изглежда се засегна.
— Когато видиш нещо друго в тази стая, освен бюрото и стола, да знаеш, че вече не заслужавам доверие.