— Заради чувството за вина.
— Не виждам връзката — намръщи се Савидж.
— Ако съм ви разбрал правилно, професията за вас не е само нещо, с което трябва да се препитавате. Тя е ваша същност. Защитата и спасяването на чуждия живот е ваше морално задължение. В този смисъл, мога да ви сравня със загрижени лекари.
— Да, така е — съгласи се Акира.
— За разлика от лекарите, които неизбежно губят пациенти и следователно са принудени да затворят емоциите си в нещо като черупка, вие сте имали забележителни успехи до онзи момент. Искам да кажа, че не сте губили нито един клиент. Вашата успеваемост, ако мога така да се изразя, е била сто процента.
— Освен…
— … събитията в провинциалния хотел преди половин година. Тогава за първи път ви се случва да изгубите клиента си. А това е най-голямото насилие върху вашата личност. Дотогава не сте се проваляли. Не сте били подготвени за този удар. Изпаднали сте в шок, което се дължи и на отвратителния начин, по който е бил убит клиентът ви. Това е най-естествената реакция от чувството ви за вина. Защото вие сте оцелели, а той не. Защото безопасността на клиента ви означава всичко за вас, до такава степен, че сте готови да жертвате живота си за него. Но този път не е станало така. Загинал е той, а вие сте оживели. Не сте могли да понесете чувството за вина. Намесило се е подсъзнанието ви. Сторило ви се е, че виждате и другаря си да умира. То настойчиво е налагало мисълта, че клиентът ви може би нямаше да умре, ако и вашият помощник е загинал в борбата, а самият вие едва сте останали жив след героичните, но в крайна сметка безполезни усилия да изпълните задълженията си. Като се имат предвид близките ви по същността си личности, тези еднакви халюцинации са лесно обясними, дори бих казал, предсказуеми.
— Тогава защо не успяхме да намерим хотела? — попита Савидж.
— Защото някъде дълбоко в себе си вие сте се борили с мисълта, че сте се провалили. Какъв по-добър начин да преодолеете всичко това, освен да си внушите, че хотелът, където не сте успели да защитите клиента си, болницата, където са ви пренесли и дори лекарят, който се е грижил за вас, не съществуват. Те са реалност, поне ако не сте ме лъгали досега. Но не ги търсете там, където ви водят вашите усилия да заличите спомените си.
Савидж и Акира се вторачиха един в друг, но в същия момент поклатиха отрицателно глави.
— Тогава защо — започна японецът скептично — и двамата смятаме, че хотелът е на едно и също място? И докторът? И болницата?
— Това е най-лесно за обяснение. Вие си влияете взаимно. Каквото каже единият, другият го потвърждава. За да подхранвате илюзиите си и да приглушите чувството си за вина.
— Не е вярно — отвърна му Савидж.
Уайнберг потръпна и каза:
— Казах ви, че всичко това е само хипотеза.
— Добре, защо сме били в гипс, след като крайниците ни не са били счупени? Защо изживявахме агонията на бавното възстановяване в продължение на цели шест ужасни месеца?
— В гипс ли казвате, че сте били? Може да са ви сложили само шини за по-бързо възстановяване на разтегнатите сухожилия на ръцете и краката. Наистина ли гръдният ви кош е бил също гипсиран или само стегнат здраво с бинтове? Не е невъзможно костите ви да са така добре зараснали, че фрактурите да не се забелязват на рентгеновите снимки. Казахте, че са ви давали демерол. Той нарушава чувството за реалност.
— Така е — съгласи се Рейчъл. — Аз не съм била там. Не съм усетила тяхната болка. Но аз се гордея с тези двама мъже. Толкова много преживяхме заедно. Не съм глупачка и мисля, че от нас тримата аз имам най-обективни възприятия. Мога да ви уверя, че приятелите ми не подхранват взаимно илюзиите си, както вие се изразихте.
— Е, мисля че поне сте чували за принципа на Стокхолм. Хората в беда имат склонност да се идентифицират с онези, от които зависи тяхната сигурност.
— А вие сте чували за принципа на щрауса — не се въздържа Рейчъл. — Приличате ми на психиатър, който завира главата си в пясъка, тъй като не може да признае, че съществува нещо, за което той не е чувал.
Уайнберг се облегна назад, намръщи се и накрая се засмя.
— Ти беше прав — обърна се той към Сантизо. — Това наистина е забавно.
— Трябва да си признаеш, Макс. Тя наистина те ядоса.
— Само хипотетично.
На свой ред и Сантизо се разсмя:
— Да, естествено. Нека тогава да напишем една хипотетична статия за явлението да си хипотетично ядосан.
— Какво става тук? — попита накрая Савидж.
Сантизо престана да се смее и отговори:
— Това беше малка проверка. Исках да разбера дали ме лъжете. Нямах друг избор. А Макс беше чудесен. Прояви се като надарен човек с изключителен ум и талант на актьор.