— Но ние не сме епилептици.
— Дадох ви само един пример. Ще ви дам още един. Има пациенти с нарушения на зрението, слуха или обонянието, които се дължат на мозъка, а не на външните рецептори. Понякога вътрешните рецептори, които са в мозъка, могат да се стимулират с електроди, така че нарушението да се коригира.
— Но ние можем да виждаме и чуваме. Обонянието ни също е в ред — отбеляза Акира.
— И все пак смятате, че всеки от вас е видял как другият умира. Не можете да намерите хотела, където се е случило това, нито пък болницата, в която са ви лекували. Някой е направил нещо с мозъка ви и по-конкретно е въздействал върху способността…
— … ни да помним — изпревари го Савидж.
— И което е по-интересно, някой ви е накарал да помните това, което никога не се е случвало. Jamais vu. Този израз е много подходящ.
— Да помним това, което никога не се е случвало. Нямах предвид да се възприеме съвсем буквално. Никога не съм вярвал…
— Мога да ви заведа в патологията — прекъсна го Сантизо. — Мога да направя дисекция на мозъка и да ви покажа всеки негов компонент, да ви обясня защо виждате и чувате, защо имате определен вкус, откъде идва обонянието и защо усещате болка, макар че самият мозък не чувства нищо. Единственото нещо, което не съм в състояние да ви покажа, е паметта. Не бих могъл да ви посоча определен участък в мозъка, който осигурява способността ви да мислите. Последните десетина години се занимавам с изследвания върху човешката памет. Научавам все повече неща, но не бих казал, че съм постигнал голям напредък… Не знам как да опиша способността на човека да помни минали събития.
Савидж и Акира гледаха в недоумение.
Рейчъл махна с ръка и каза:
— Все едно, че виждаш събитията на филмова лента.
— Повечето хора го обясняват по този начин. Ние преживяваме някакво събитие, което мозъкът ни запечатва като камера и след време възпроизвежда поредицата от образи. Колкото повече събития преживяваме, толкова повече филми се натрупват в мозъка ни. Когато обстоятелствата го изискват, когато трябва да се върнем към миналото, за да разберем настоящето, ние избираме подходяща лента и я гледаме на въображаемия екран в мозъка. Разбира се ние приемаме за дадено, че филмите са като постоянни записи, неизменни както в киното.
Рейчъл кимна.
— Но филмовите ленти не са вечни. Те се късат, обезцветяват. Някои сцени могат да се изрежат. Ние се опитваме да обясним паметта чрез тази аналогия, но в нашия мозък няма филми, няма екран. Ние само си представяме, че ги има. Става още по-трудно да се обясни паметта, ако минем от конкретните събития към заучаваните абстракции. Когато мисля за математическото число пи, аз не си представям някакъв филм. Някак по интуиция разбирам какво означава то. Когато мисля за някоя абстрактна дума, като например чест, отново не виждам никакъв филм. Просто знам какво означава тази дума. На какво се дължи способността ни да разбираме и помним тези абстрактни понятия?
— Имате ли отговор? — попита Савидж със свито сърце.
— Все повече се налага теорията, че спомените са закодирани в мозъка с помощта на невроните. Предполага се, че тези милиарди нервни клетки не само предават електрически импулси и информация, но и съхраняват получените данни. Често сравняват този процес с работата на компютър, но и тук аналогията е твърде опростена и не обяснява нещата напълно. Системата на запомняне е много по-сложна. В някои случаи невроните осигуряват прехвърляне на данни от засегнат участък на мозъка към здрав, като по този начин запазват застрашената от изчезване информация. В други случаи говорим за два вида памет — краткотрайна и дълготрайна. Връзката между тях е парадоксална. Краткотрайната е свързана с временни спомени за придобита наскоро информация, която не е чак толкова важна. Мога да ви дам за пример телефонния номер на зъболекаря. Ако искам да си запазя час, аз поглеждам в тефтерчето си, набирам телефона и го забравям до следващото обаждане. Дълготрайната памет е свързана с нещо, което има важно значение за мен — собственият ми телефонен номер например. Какъв е физичният механизъм на запомнянето в единия и в другия случай? Защо понякога при амнезия пациентите забравят важна за тях информация, а в същото време помнят с подробности маловажни случки отпреди четиридесет години? Никой не може да ви отговори на този въпрос.
— А вие какво мислите? — попита Акира.
— Бедата е там, че всички ние освен че помним и забравяме. И то важни подробности. При това по-бързо, отколкото бихме желали. Ние с доктор Уайнберг имаме една сантиментална традиция. Всяка събота, когато сме свободни, ходим семейно на кино. Очакваме с нетърпение това събитие, за да се поразсеем след изтощителната работа през седмицата. Вчера Макс беше много горд, че си е спомнил един филм, за който той смяташе, че сме гледали заедно. „Макс — прекъснах го аз, — гледал съм този филм по кабелната телевизия.“ „Не, гледахме го всички заедно в града.“ „Не, тогава бях на конференция и вие ходихте без мен.“ Накрая питахме жените си, но и те не можаха да си спомнят. Така и не се разбрахме.