— Искате да кажете, че нашите мозъци са били промити?
— Не. „Промиване на мозъците“ е груб израз, който е бил използван за първи път по време на Корейската война. Пленниците били принуждавани да потиснат политическите си убеждения именно по този начин. Методологията е създадена в Съветския съюз и се базира на теорията на Павлов за условните рефлекси и реакцията при въздействието на различни стимули. Пленниците били подлагани на непоносими мъчения, които са пречупвали техния дух. След това им предлагали награда, ако се съгласят да сътрудничат. Както знаете, само няколко от тях са се поддали. Истинско чудо е, че повечето не са, дори и след като са били приложени психовъздействащи лекарства. Ако сте гледали филми от петдесетте за тези събития, хората, които са били подлагани на такова въздействие, винаги могат да се разпознаят. Имат изпити лица, ръцете им треперят, а очите им са с особен блясък. Вие двамата нямате такива симптоми. Вярно е, че сте уплашени, но имате нормални реакции. Личността ви не е засегната. Вие продължавате да упражнявате професията си. Не, вие не сте подлагани на такъв вид въздействие. Проблемът ви не е насочен към бъдещето. Не сте програмирани да извършите определена дейност. Вашата дилема е свързана с миналото или по-точно с въображаемото ви минало. Вие не помните какво се е случило с вас в действителност.
— Тогава защо е било извършено всичко това? — попита Савидж.
— Единственият отговор, който мога да ви предложа…
В този момент телефонът иззвъня.
— Спешно повикване. Трябва да отивам — той се обърна към стената с книги и продължи: — Ето ви някои стандартни текстове: „Структура на мозъка“, „Психология на паметта“, „Памет, запаметяване и мозък“. Запознайте се с тях и утре се обадете на секретарката ми. Тя ще ви каже кога ще се срещнем отново, а сега трябва да вървя.
Сантизо забърза към вратата. Акира се надигна от стола.
— Но вие тъкмо започнахте да ни обяснявате…
— Защо са ви били внушени тези фалшиви спомени? Не, не мога да си обясня. Исках само да кажа, че това знае единствено човекът, извършил операцията.
6.
Те успяха да намерят хотел близо до болницата. Смогът почти засенчваше залязващото слънце. Поръчаха риба и ориз за Акира, пържоли и пържени картофи за Савидж и Рейчъл, след което всеки взе по една книга. Когато пристигна храната, те вече бяха „презаредени“ за нов разговор.
— Медицинските термини са твърде трудни за разбиране — каза Акира. — Срам ме е да призная, но не владея английския до съвършенство.
— Английският ти е безупречен — успокои го Рейчъл. — По-лошото е, че тези медицински термини биха могли със същия успех да бъдат и на японски.
— Искам да ви кажа, че разбрах някои места от тази книга, които ме плашат — намеси се Савидж.
Рейчъл и Акира се приготвиха да слушат.
— Не съм предполагал, че паметта е толкова сложно нещо. Не само че никой не знае как невроните складират информация в мозъка, но ние не знаем какво означава да си в състояние да помниш. Ето това ме плаши. Ние мислим, че паметта е нещо като запис на минали събития, а работата е, че според дефиницията, миналото не съществува. То е фантом от това, което е било настояще. Не само това, което се е случило преди година, месец или ден, а преди двадесет минути, т.е. всеки отминал момент. Това, което казвам, е вече в миналото, в спомените ни.
Рейчъл и Акира го чакаха да продължи.
— В тази книга има една теория, според която, когато виждаме една падаща от дървото ябълка, когато я вземем, помиришем и отхапем от нея, ние не изпитваме всички тези усещания едновременно с произтичащите събития. Има интервал от време — да кажем една милионна част от секундата — преди съответният импулс да достигне мозъка. Докато регистрираме вкуса на ябълката, това което мислим, че е настояще, всъщност вече е станало минало. С този интервал от време можем да обясним така нареченото състояние deja vu. Влизаме в стаята и оставаме с убеждението, че сме били тук и преди, а всъщност не сме. Защо? За тази милионна част от секундата мозъкът получава съобщения от очите и ни казва какво сме видели. Ако в момента двете полукълба не работят синхронно, едната част на мозъка получава съобщението малко преди другата. Ние виждаме стаята два пъти. Ние мислим, че я виждаме за втори път, защото това наистина е така. Но не в миналото, а само преди тази частица от секундата, в която едното полукълбо е получило информацията преди другото.