— Но нашият проблем не е deja vu, a jamais vu. Защо се притесняваш толкова от прочетеното? — попита Акира.
— Защото не мога да бъда сигурен за миналото, пък какво остава за настоящето. Излиза, че няма настояще поне що се отнася до моя мозък. Всичко, което той ми поднася, е една забавена реакция.
— Това може да е вярно — съгласи се Рейчъл, — но за нашите практически цели можем спокойно да игнорираме този мимолетен интервал от време. Можем да приемем, че усещанията ни са в настоящето. Проблемът ни не е малък и без тези преувеличения.
— Искаш да кажеш, че аз преувеличавам? Аз съм изплашен, защото си мисля, че трябва да се преборя с фалшивите спомени, които някой е имплантирал в мозъка ми преди шест месеца. Но дали наистина е било преди шест месеца? Откъде мога да знам кога е извършена операцията? Мога ли да бъда сигурен, че дадено събитие се е случило вчера или дори тази сутрин? — Савидж се обърна към Рейчъл. — Във Франция, когато научи псевдонимите ни и нашите измислени истории, ти каза, че всичко свързано с нас е лъжа. Тогава не бих и помислил, че ще се окажеш права. Колко фалшиви спомени имам още? Как мога да разбера кой съм? Мога ли да бъда сигурен, че ти и Акира сте това, което изглеждате? А ако сте някакви актьори, наети, за да ме заблудите и подсилите илюзиите ми?
— Виждаш, че това не е така — отвърна Акира. — Заедно преживяхме толкова много неща — спасението на Рейчъл, бягството с хеликоптера, после и с ферибота, камионите, които се опитаха да ни попречат във Франция.
— Исках да кажа, че нищо от тези неща може да не се е случило. А ако моите фалшиви спомени са от днес? Цялото ми минало, всичко, което съм преживял, може да се окаже лъжа, а аз да не съзнавам това! Дали наистина съм се срещал със сестрата на Рейчъл? Дали наистина Греъм е мъртъв?
— Ако продължаваш да мислиш така — прекъсна го Акира, — направо ще полудееш.
— Така е — отвърна Савидж. — Исках да кажа, че изпитвам ужас. Чувствам се така, сякаш плувам в мъгла, сякаш нямам почва под краката си, а се движа в асансьор, който пропада. Сякаш напълно съм загубил чувството си за ориентация. Моята същност е да защитавам своите клиенти. Но как мога да защитя себе си от собствения си мозък?
Рейчъл сложи ръка на рамото му и се опита да го успокои:
— Трябва да вярваш, че не сме актьори. Ние сме всичко, което имаш. Опитай се да ни се довериш.
— Да ви се доверя? Та аз не мога дори на себе си да се доверя!
7.
Тази нощ Савидж отново бе преследван от кошмари. Събуди се внезапно от една ръка, която докосваше бузата му. От уплаха той я сграбчи инстинктивно и се изправи на дивана, готов да се отбранява. Но след като видя загриженото лице на Рейчъл до себе си, той се отпусна. Тя беше коленичила до дивана.
— Какво става? — попита Савидж, като огледа стаята — Къде е Акира?
— В коридора. Помолих го да ни остави сами.
— И той защо…
— Защото го помолих — повтори тя, а русата й коса беше още по-красива на слабата светлина.
— Защо си го направила?
— Защото исках да остана с теб.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Ш-шт. Прекалено много разсъждаваш и задаваш твърде много въпроси — каза Рейчъл и сложи ръка на устните му.
— Не е възможно да не задавам въпроси.
— Понякога е по-мъдро да не питаш нищо.
Савидж усети парфюма й.
— Не мога да си представя…
— Да, знам, че не можеш. Толкова дълго си бил персонален защитник, че проявяваш мнителност за всяко нещо. Въпросите са предпазна мярка, а отговорите осигуряват безопасността. А тя е твое кредо — Рейчъл докосна бузата му. — Знаеш ли откога не съм го казвала?
— Какво не си казвала?
— Обичам те.
Савидж се сви и отблъсна ръката й.
— Но това е абсурд.
— Да, така е. Спомни си: Авраам повярвал в Бога по силата на абсурда. Вярата е абсурд. Същото се отнася и за любовта, защото не сме в състояние да проумеем нито вярата, нито любовта. Господ може би не съществува, а човекът, когото обичаш, може да те предаде.
— Какво имаш предвид?
— Откакто влезе за първи път в спалнята ми в Миконос ти се отнасяш с мен като с нещо много скъпо. Това не ми се е случвало често. Не можех да не се влюбя в теб, макар да осъзнавах, че си дошъл само защото са те наели да ме освободиш. Трябваше да проявя малко разум. Не трябваше да се влюбвам в теб, но се влюбих… по силата на абсурда.
— Забрави ли какво каза Уайнберг? Хората, изпаднали в беда, имат склонност да се идентифицират с онези, от които зависи тяхната сигурност.