Акира затвори очи за момент и продължи:
— През вековете Япония е била толкова често жертва на тайфуни, огромни приливни вълни и земетресения, че фатализмът се е превърнал в национална черта, а сигурността — в мания. Както казваше баща ми, след като не можем да контролираме природните стихии, трябва да ги посрещаме със съответната дисциплина и достойнство. Ето защо той ме изпрати при най-взискателния сенсей в най-реномираното доджо. Бях обучаван на джудо, айкидо и различни форми на японското карате, естествено и на изкуството да владееш меча. Реших да противопоставя всичките си умения на враждебността в нашия свят и затова избрах тази професия, макар да бях разбрал, че нито дисциплината, нито достойнството могат да се преборят със съдбата. В крайна сметка ние сме съвсем беззащитни срещу нея. Баща ми беше блъснат от кола, както си пресичал улицата.
— Съжалявам — каза Савидж. — Семейството ти е страдало толкова много. Започвам да разбирам защо почти не се усмихваш и дори да го направиш, очите ти остават тъжни.
— Моят сенсей ме наричаше „мъжът, който никога не се радва“. — При тези думи Акира потръпна и продължи: — Семейната трагедия не е единствената причина за моята тъга. Някой ден ще ти обясня. Засега ти разказах всичко това само, за да разбереш, че и аз се чувствам застрашен. Посегателството върху нашата памет ме кара да подлагам на съмнение всичко, свързано с миналото ми. Може би нищо от това, което току-що ти разказах, не е истина. Тази вероятност не само ме плаши, но и направо ме вбесява. Дали няма да се окаже, че тъгувам за майка, баща и предци, които никога не са съществували? Трябва да разбера това.
— Да — съгласи се Савидж. — И аз искам да знам каква част от това, което смятам, че представлявам, е лъжа.
— Ако се окаже, че това не е възможно?
— Трябва да има някакъв начин. Утре отиваме в Балтимор. Там има едни хора, които трябва да видя. Сега не мога да ти дам повече обяснения. Не ме принуждавай да говоря за това.
— Ти каза „Утре отиваме в Балтимор“ — неочаквано чуха те гласа на Рейчъл. — Това означава ли, че вече отново ни се доверяваш?
Савидж се обърна към нея. Тя стоеше до вратата на спалнята, облечена със синята нощница, която подчертаваше гърдите й. Тялото й беше запазило усещането за тяхната близост. Лицето й беше все така красиво, макар да издаваше, че и нейният сън е бил неспокоен.
— Бих предпочел да се изразя по следния начин: искам да ви вярвам.
10.
Балтимор беше на час и половина път на югозапад от Филаделфия. Савидж спря пред двуетажна къща в едно от спретнатите предградия на града, вторачи се в подстриганите храсти, ограждащи двора и най-сетне изключи двигателя. По челото му изби пот, независимо, че октомврийският ден беше доста прохладен.
— На кого е тази къща? — попита Рейчъл.
— Това е проклетият въпрос — отвърна й Савидж и излезе от колата, като целият трепереше.
— Трябва ли ти помощ? — попита Акира и посегна към своята врата.
— Не — отсече Савидж с ръка. — Трябва да разбера сам.
— Какво да разбереш? — попита Рейчъл.
— Ако ви кажа, ще ме помислите за луд. Ще ви махна да влезете, ако трябва. Каквото и да стане, мисля, че няма да се забавя много.
Савидж решително тръгна по пътеката, минавайки покрай цветните лехи. Стигна до стълбите пред къщата. Стъпките му отекваха, докато приближаваше външната врата.
За момент той се подвоуми дали да почука, но после реши да направи това, което беше правил винаги. Просто влезе вътре.
Тъмният коридор миришеше на мухъл. Миризмата на чесън и задушено месо беше още по-силна. Отдясно бе всекидневната, претрупана от покрити с найлони мебели заради агресивните нокти на няколкото котки.
От кухнята, която бе по-нататък по коридора, се чуваха мелодраматичните гласове на артисти от някаква сапунена опера. Чуваше се и ритмичното почукване на дървена лъжица, което се получава при биене на масло.
За разлика от коридора кухнята беше ярко осветена. Савидж влезе и видя една прегърбена жена с посивели коси и сбръчкано лице. Тя се беше вторачила в екрана на малкия телевизор и наистина биеше масло.
Савидж пристъпи към нея и се усмихна:
— Изненадах те, нали, мамо?
Тя обърна глава настрани и изпусна лъжицата.
— Кой…
— Знам, че не си идвам толкова често, колкото ти би искала, но такава ми е работата. Поне ти изпращам пари всеки месец. Виждам, че добре се грижиш за къщата. Изглежда чудесно — говореше Савидж, като не преставаше да се усмихва.