— Какво правите тук?
— Вече ти казах. Ще се опитам да си идвам по-често, мамо. Съжалявам.
— Отговорете ми на въпроса. Какво правите тук?
— Не съм в беда, ако това те притеснява. Няма да се наложи да ме криеш и да търсиш лекар както последния път. Просто реших да се отбия. Да си поговорим за миналото. За татко — Савидж се приближи до нея и се опита да я прегърне.
Тя се дръпна назад.
— Е, не се ядосвай де. Казах, че съжалявам за…
— Стойте по-далеч. Кой сте вие?
В този момент Савидж осъзна, че всичко, от което се е страхувал, се оказа истина. Почувства, че му се завива свят. Краката му се подкосиха.
Успя да направи още една стъпка.
Жената изпищя.
— Не, моля ви, недейте…
Писъците й станаха по-силни, кресливи, отчаяни.
По стълбите се чуха стъпки. В кухнята дотърча възрастен мъж, мускулест, с навити ръкави. Косата му беше побеляла. По лицето му имаше червеникави петна. Той преливаше от сила независимо от възрастта си.
— Гладис, какво има?
Лицето на жената беше придобило цвета на сместа, която разбиваше. Тя се бе облегнала на плота до мивката и вече не пищеше, но едва си поемаше въздух. Посочи с трепереща ръка към Савидж.
— Кой сте вие? — изрева мъжът.
— Франк, той казва… — тя си пое дъх и продължи — той отвори вратата и направо влезе тук. Изплаши ме до смърт. Нарече ме… Мисли, че е наш син.
Лицето на мъжа стана червено. Той посегна към едно чекмедже, отвори го и извади оттам чук.
— Първо, единственият ни син, мошенико, умря преди двадесет години — каза мъжът и вдигна чука. — Второ, давам ти седем секунди да се ометеш оттук, иначе ще ти разбия черепа и ще извикам ченгетата.
Савидж вдигна ръце за самоотбрана. В стомаха му сякаш се бунтуваха змии. Той едва потискаше обзелия го ужас.
— Не, почакайте. Случи се нещо ужасно. Вие не разбирате. Нека да ви обясня.
— Да, нещо ужасно се случи. Вие нахълтахте в къщата ми и изплашихте жена ми до смърт. Нещо още по-ужасно ще ви се случи, ако не изчезнете веднага, по дяволите.
Жената се втурна към телефона, който висеше на стената до хладилника.
— Почакайте! — опита пак Савидж.
Тя набра три цифри.
— Моля ви, трябва да ме изслушате!
— Дежурният ли е? Имаме спешен случай!
— Изчезвайте! — извика отново мъжът.
Той вече замахваше с чука, а Савидж отскочи назад към вратата. Не можеше да продължи и стоеше като парализиран.
От ужас.
Защото едрият възрастен мъж с чука беше баща му. Той не беше такъв, какъвто Савидж го помнеше от последния им разговор часове преди самоубийството, а такъв, какъвто би изглеждал, ако беше имал възможността да остарее. Савидж беше разпознал трапчинката на квадратната му брадичка, малката пролука между долните зъби, белега на лявата му длан.
Жената трепереше, съобщавайки адреса си по телефона.
— Не! — изкрещя Савидж. — Вие сте ми родители! Аз съм ваш син!
— Ти си един луд и нищо повече! Може би този чук ще ти налее нещо в главата…
— Защо не ме помните?
Савидж се дръпна, за да избегне удара. Чукът се удари със свистене в касата на вратата. От оглушителния удар ушите му писнаха.
— Спрете!
Мъжът замахна повторно.
Савидж побягна по коридора. Мина покрай кабинета на баща си, където го, беше видял да лежи в кръв. Отнякъде изскочи котка и заби нокти в крака му.
— Вън! — викаше мъжът, продължавайки да го гони и да размахва чука.
— Ако не сте ми родители, тогава ти кой си? — Савидж беше стигнал до външната врата и се мъчеше да я отвори. Котката продължаваше да забива нокти в плътта му. Той разтърси крак, за да се освободи от нея. — Боже мой, тогава аз кой съм?
Той се втурна по стълбите навън, като едва не загуби равновесие, прескачайки стъпалата.
Акира и Рейчъл наблюдаваха изненадани от колата. Савидж се пъхна при тях.
— Негодник такъв! — продължаваше да вика мъжът. Неочаквано той хвърли чука и улучи една от вратите.
Савидж натисна газта. Гумите изсвистяха и колата започна бързо да се отдалечава. В далечината чуха воя на сирените.
— Какво стана? — попита Акира.
— Току-що видях мъртвец — отговори Савидж и започна неволно да масажира гърлото си. Гласът му звучеше така, като че някой го душеше.
— Говориш безсмислици — каза Рейчъл.
— Така е. Всичко е безсмислица. Господи, помогни ми. Какво са сторили с нас?
11.
— Допусках такава възможност, но не го вярвах. — Савидж караше като луд и задминаваше всяка кола, която се изпречваше на пътя му. — Това е логичното продължение на jamais vu. Една ужасяваща възможност. Досега успявах да убедя себе си, че страховете ми са били напразни, че фалшивите ми спомени са свързани само с планинския комплекс „Медфорд Гап“ и болницата в Харисбърг. Но сега? По дяволите, този мъж и тази жена са моите родители. Израснал съм в тази къща. Видях майка си преди година. Беше съвсем като тази жена. Ако беше жив баща ми, щеше да изглежда като този мъж!