Съдържателят се появи. Беше около петдесетгодишен, подстриган като футболист. Носеше бяла риза с къси ръкави, която напомняше морската униформа и позволяваше да се види татуировката на лявата му ръка.
— Какво да бъде, народе?
— Газирана вода.
Рейчъл и Акира поръчаха същото.
Съдържателят кимна.
— Харолд, помниш ли ме? — попита го Савидж.
— Не бих казал — той се опита да се съсредоточи. — Трябва ли да ви помня?
— Преди често идвах тук, когато бях в отпуск.
— Малко ли моряци минават оттук. Вие кога сте…
— Октомври осемдесет и трета.
— Нямам представа. С годините всички започнаха да ми изглеждат еднакви, а и паметта ми не е това, което беше по-рано.
Той погледна недоверчиво към Акира и отиде да донесе содите.
— Това, че не ме помни, още нищо не означава. Аз помня и него, и бара му.
Рейчъл го гледаше недоверчиво.
— Мислиш, че помня толкова, колкото и къде живее майка ми, така ли?
Тя не можа да му отговори, защото съдържателят донесе питиетата.
— Дължите ми три и седемдесет и пет.
Савидж му даде пет.
— Задръжте рестото.
— Благодаря, младежо.
— Капитан Макинтош идва ли още тук?
— Мак ли? Ами да. Виждам го няколко пъти месечно.
— Тази вечер идвал ли е?
— Не знам. Ако е идвал, все някоя от сервитьорките ще го е видяла.
Съдържателят погледна не особено приветливо към Акира и тръгна към касата.
— Май не обича много японците — отбеляза Акира.
— Или пък не е виждал японци в бара си. Не е единственият, който те гледа особено — каза Рейчъл.
— Забелязах.
— Може би ти си причината — предположи Савидж. — Ако беше сама, досега стотина моряци да ти бяха предложили да те почерпят.
— Само не знам това комплимент ли е или заплаха — отговори Рейчъл и свъси вежди.
— Разкажи ни нещо за капитан Макинтош — помоли Акира.
— Служихме заедно в SEAL. След Гренада аз се оттеглих. Него го повишиха и той пое тренировъчния отряд. Бяхме близки. Спомням си го много добре. Участвали сме заедно в битки. Тука сме се напивали заедно. Не е възможно и той да се окаже фалшив спомен… — Савидж сви рамене. — Всъщност, ето го и самият него.
Добре сложен русоляв мъж, наближаващ четиридесетте, тъкмо влизаше в заведението. Беше висок, със загоряло лице и правилни черти, облечен с джинси и дънкова риза, горните три копчета на която бяха разкопчани и откриваха косматите му гърди. Беше обут с гуменки, а на ръката си имаше водонепроницаем часовник.
Той махна на група мъже, ухили се и тръгна към тях. Савидж стана от бара и побърза да го пресрещне, разбутвайки хората наоколо.
— Мак!
Мъжът спря и се заоглежда, за да определи откъде идва гласът.
— Мак! — каза отново Савидж като се добра до него. — Как си?
Мак се вторачи в него с изражение, което трудно можеше да се определи.
Савидж потисна вълнението си и направи опит да се усмихне приятелски.
— Какво има? Може ли да не ме помниш след всичко, което сме преживели заедно?
— Да ви помня ли? — попита Мак, като продължаваше да го гледа с прорязано от дълбоки бръчки чело.
„Не!“ — помисли си Савидж. — „Не и отново!“ Чувстваше, че ще припадне, виеше му се свят, а ръцете и краката му бяха сякаш вдървени.
Мак сви устни и се обърна на другата страна.
Савидж побърза да го пресрещне и се изправи пред него.
— Почакайте. Моля ви. Наистина ли не си…
— Вече ви казах, че ви нося парите. Ето ви ги проклетите двадесет долара. Престанете да вървите подире ми. Махайте се оттук.
Савидж се намръщи като усети пъхнатите в ръката му пари. Мозъкът му усилено работеше.
— Но…
Мак отново понечи да се отдалечи.
— Не ми дължите… — Савидж не се доизказа и тръгна след него. — За какво е този цирк?
Мак спря и се наведе към него. Зашепна напрегнато:
— И аз това се питам, по дяволите. Какво правиш тук? Да не си полудял, Дойл? Знаеш, че не трябва да ни виждат заедно.
— Какво?
— Изчезвай!
— Но…
Мак продължи едва чуто:
— Ще се видим след петнадесет минути. На алеята отвън.
Савидж примигна, а Мак продължи към приятелите си в ъгъла.
— Онзи ми беше дал назаем две десетачки и ме преследваше да му ги върна. Ето какво става, когато играеш карти с цивилни — обясняваше Мак на приятелите си.
Изведнъж шумът в бара му се стори по-силен, цигареният дим му пречеше да диша. Почувства, че не му стига въздух и се задушава. Махна с ръка на Рейчъл и Акира, че ще ги чака навън.
Навън бе станало съвсем тъмно. На улицата беше пълно с хора и доста шумно. Савидж поклати глава и едва чуто промълви, твърде развълнуван, за да говори нормално: