Изстрелите отново прозвучаха едновременно. Всеки от тях беше улучил гръдния кош на жертвата си, но те стреляха още веднъж за по-сигурно. Този път и двата куршума попаднаха в челата на нападателите. Бликна кръв и те паднаха на земята.
Рейчъл спря да пищи. Тя знаеше достатъчно, беше научила достатъчно, за да не вдига излишен шум. Беше залегнала на тротоара, за да не пречи на стрелбата.
Шофьорът подаде ръката си навън.
Савидж успя да види, че държи пистолет.
Той се прицели.
Шофьорът стреля пръв. Куршумът не го закачи, а изсвистя малко над главата му, тъй като той се беше наклонил наляво, а Акира надясно.
Те залегнаха на тротоара, опряха лакти в земята и насочиха пистолетите.
Твърде късно. Шофьорът натисна газта и колата потегли. След нея се проточи облак от изгорели газове.
Савидж се изправи на крака и се втурна към Рейчъл.
— Добре ли си?
— Едва не ми измъкнаха ръцете — каза тя и си ги разтърка. — Иначе… Да… А вие как сте?
Савидж и Акира погледнаха един към друг. Дишайки тежко, те си размениха няколко одобрителни кимвания.
— А твоят… — Рейчъл не довърши въпроса си, а само изстена.
Мак лежеше до задния изход на механата. Слабата крушка над вратата осветяваше локва кръв.
— Не! — изкрещя Савидж и се втурна натам.
Очите на Мак бяха отворени и застинали неподвижно.
— О, господи! — той опипа китката му, сложи ухо на гърдите, задържа пръста си пред ноздрите му. — Не!
— Моля те — обърна се Акира към него, — тук повече няма какво да правим. Не можем с нищо да помогнем. Съжалявам, но трябва да тръгваме.
Задната врата на механата се отвори.
Мъжът с телосложение на футболист и с татуировка на ръката загледа втренчено към тялото на Мак, после към Савидж, Акира, Рейчъл, към останалите тела.
Харолд. Съдържателят на заведението.
Савидж наведе пистолета.
— Още като влезе знаех, че ще създадеш главоболия — каза Харолд.
Той погледна навъсено към Акира.
— Вие, гадове, убихте баща ми при Иво Джима.
Той вдигна ръце.
— Трябваше ми малко време, Дойл, но вече си спомних. Хайде, убий ме, кучи сине. Ще умра като герой. Заедно с Мак. Ти си позор за SEAL. По-добре не споменавай, че си служил там.
Харолд се нахвърли да го нападне.
Савидж стоеше като парализиран.
Акира посрещна удара, ритна Харолд в слабините и сграбчи Савидж, за да го отведе.
Рейчъл му помогна, подхващайки го от другата страна.
Дисциплината надделя. Савидж разкърши ръце, за да се освободи.
— Вече съм добре. Да тръгваме.
15.
Чуха воя на сирените в нощта. Макар и прекалено развълнуван, Савидж се опитваше да спазва ограничението на скоростта и да не привлича внимание. Рейчъл се беше сгушила на пода до него, а Акира беше легнал на пода отзад.
— Не мисля, че някой ни видя, като се качвахме — каза Савидж. — Така че не знаят номера и модела на колата.
— Но ще търсят двама мъже и блондинка, единият японец — отбеляза Рейчъл. — Харолд ще им каже. Ако някое от ченгетата приближи, ще ни види как се крием на пода.
— На дневна светлина да — каза Савидж, — но през нощта едва ли. Няма да ви забележи, освен ако не насочи към вас фенерче.
Савидж се опитваше да я успокои, но истината беше, че фаровете на колите срещу тях и уличните лампи понякога наистина ги осветяваха. Той гледаше право напред и едва мърдаше устните си, за да не личи, че разговаря с някого. Не искаше да привлича вниманието дори на случайните шофьори.
— Да, Харолд наистина ще каже на полицията — гласът на Акира се чуваше доста слабо от мястото, където лежеше. — Можех да го убия. Сега си мисля, че трябваше да го направя.
— Не. Добре, че не го уби. Ние сме защитници, а не убийци! Бяхме принудени да убиваме, за да измъкнем Рейчъл. Направихме своя морален избор по необходимост. Но ако беше убил Харолд, това щеше да бъде…
— … безполезно, така ли? Безсмислено? Той ни видя и ще каже на полицията, а това застрашава нашата сигурност. След като намираме оправдание за онези убийства, защо да не оправдаем и това на Харолд. Щях да го направя, за да защитя нас тримата.
— Не е същото — каза Савидж. — Не знам защо, но съм сигурен, че е така. Харолд трябва да е чул изстрелите. Защо не ги чу някой друг? Кой знае. Може просто да е отишъл до тоалетната и да е чул стрелбата. По случайност се е оказал наблизо. Някой бандит би го убил без да му мисли много. Но, както вече казах, ние не сме убийци. Ние не убиваме невинни хора само за това, че са се оказали на неподходящо място.