Изведнъж Акира рязко вдигна ръка и посочи екрана. Кръвта сякаш беше слязла в петите му, толкова беше пребледнял. Започна да говори нещо на японски — това се дължеше явно на голямата изненада или по-скоро беше изпаднал в шоково състояние.
Когато Савидж погледна към телевизора, той замръзна на мястото си. Сърцето му започна да прескача, сякаш щеше да спре. Той се отпусна на един стол без да отделя очи от екрана.
Информацията беше от Токио. Показваха японски политик, който подстрекаваше хиляди студенти да крещят антиамерикански лозунги пред американското посолство. Те държаха антиамерикански плакати. Мъжът беше с прошарена коса и изморено лице, малко по-пълен от необходимото. Представиха го като Кунио Шираи. Независимо, че приличаше повече на бизнесмен, той беше водач на радикалното антиамериканско крило на Либералнодемократичната партия. Нарастващото му влияние заплашваше да разцепи главната политическа партия в Япония. Омразата на студентите не беше най-важното в случая, макар че от седемдесетте години насам те не бяха демонстрирали толкова силен гняв. Със същата ненавист те биха защитавали и друга кауза. По-интересното беше, че японските политици като правило бяха образец на благоприличие, сдържаност и спокойствие пред публика. В усилията си да ги настрои против Америка обаче Шираи приличаше повече на американец, а не на японец.
В следващия момент Джоан Ланден вече представяше дежурния синоптик, който стоеше пред картата с множество линии и стрелки.
Савидж и Акира продължаваха да гледат в екрана като хипнотизирани.
— Какво има? — попита Рейчъл.
— Кунио Шираи — отвърна кратко Савидж.
— Но това не е истинското му име — допълни Акира.
— Или поне не е името, с което ни беше представен. Муто Камичи. Така се казва. Планинският комплекс „Медфорд Гап“. Човекът, когото бяхме наети да охраняваме. Мъжът, когото видяхме посечен на две.
— И ние сме живи, макар че всеки от нас е видял как другият умира. Никога не съм се съмнявал, че Камичи е мъртъв. И през ум не ми е минавало. Още виждам в кошмарите си как мечът го прерязва през кръста.
— И как падат двете половини на тялото му. И шурналата кръв. Толкова много кръв.
Акира се опомни първи, чертите на лицето му се изопнаха и той рязко каза:
— Сега вече знаем какво да правим.
— Да. Знаем и къде да отидем — изръмжа Савидж.
— Нищо не разбирам.
— Заминаваме за Япония.
Част III
Земя на боговете
Изкуството на войната и мира
1.
Тримата напуснаха мотела, като се надяваха, че никой не ги е видял да се качват в колата.
Акира отново се скри на пода отзад, а Рейчъл смело се настани до Савидж и разтвори карта на пътищата.
— Най-близкото международно летище е „Рали“. На около триста километра на запад.
— Не, не става — възпротиви се Савидж. — Едва ли ще има много японци, които да си заминават оттам, а най-вероятно нито един. Акира ще привлича внимание.
Савидж стигна до някаква магистрала и се отправи на северозапад.
— Този път ще ни изведе ли до Вирджиния Бийч?
— Със сигурност — погледна картата Рейчъл. — Но къде отиваме?
— Във Вашингтон. Международното летище. Там има тълпи от японци, пътуващи в двете посоки. Никой няма да обърне внимание на Акира.
След няколко километра Савидж спря на една отбивка, като паркира по-далеч от останалите превозни средства, за да не може някой да надникне отзад в колата. Видя телефонна будка, влезе вътре, погледна в указателя и набра номера на американските авиолинии. Щеше да е по-лесно да се обади от мотела, но не искаше да издава намеренията си.
— Имаме късмет — съобщи им той, като се върна в колата. — Успях да резервирам три места за утре.
— По кое време? — запита Акира.
— Утре сутрин. Осем и десет.
— Но летището е толкова…
— Да, на шестстотин километра оттук по обиколния маршрут, който избрахме. — Но времето за проверка на багажа при международни полети е по-дълго. А ние имаме само ръчни чанти. При всички случаи ще трябва да сме на летището до пет сутринта, за да успеем да си вземем билетите и да сме сигурни, че ще летим с този полет.
— Ще се справим ли? — запита Рейчъл.
— Имаме на разположение двадесет и един часа, за да изминем шестстотин километра — погледна часовника си Савидж. — Да. Ще успеем, дори пътищата да са натоварени. До утре вечерта ще бъдем във Вашингтон.
Въпреки уверения си тон Савидж инстинктивно даде газ. Не след дълго намали. Не искаше да се забърква с ченгетата.