— Имаме достатъчно време — каза той.
— Тогава да го използваме както трябва — обади се Акира. — Трябва да ви разкажа колкото може повече.
— За какво? — попита Савидж.
— Предполагам, че никой от вас двамата не е бил в Япония.
Савидж и Рейчъл потвърдиха.
— Да, има какво да научите.
— Чел съм доста книги за Япония — обади се Савидж.
— Струва ми се, че книгите не дават съвсем точна представа и на човек понякога му се губи най-главното — отвърна Акира. — А Рейчъл очевидно не знае много.
— Вярно е — отвърна тя.
— Затова трябва да бъдете подготвени. Скоро ще влезете в допир с една култура, която е съвсем различна от вашата. В някои случаи онова, което тук се счита за нормално поведение, там може да се окаже извън правилата. И обратно — нещо, което може да ви се струва обидно тук, там може да е знак на уважение. Така аз се научих да се държа като не-японец на Запад и да се съобразявам с вашите норми на поведение и начин на мислене. Може би някои си мислят, че единствените разлики между американци и японци са различната храна, цветът на кожата и, разбира се, езикът. Но в действителност има нещо много повече, много по-дълбоко. Ако искате да оцелеете в опасностите, които ни очакват, трябва да започнете да мислите като нас, също както аз се научих да се подчинявам на вашите норми. Или поне да се опитате, защото нямам много време да ви обуча добре.
2.
Боингът се носеше над блестящата повърхност на Тихия океан на височина 12 хиляди километра. Савидж размишляваше над онова, което бе научил от Акира. Съжаляваше, че Акира нямаше възможност да продължи разказа си. Но единствените три свободни места в самолета бяха доста отдалечени едно от друго и в различни салони. Савидж не можеше дори да вижда Акира, а за разговори и дума не можеше да става.
Рейчъл също беше извън полезрението му. Това, че не я вижда, изнервяше Савидж. Като неин телохранител той не трябваше да се отделя от нея. Имаше и още нещо. С неохота трябваше да си признае, че в него се бе породила неизпитвана дотогава нужда. До момента винаги бе мислил първо за безопасността на клиента и после за себе си. След преживяния кошмар, когато бе видял мъртвец да възкръсва, той не можеше да се чувства сигурен в нищо. Не можеше да разчита на здравото си усещане за действителност. Затова имаше нужда от нещо, на което да вярва. Неговата нова опора бе любовта.
Савидж погледна навън. В продължение на часове долу не се виждаше нищо освен океан. Сега разбра защо Акира казваше, че на изток от Япония няма друго освен запад. Акира им бе казал, че днес Япония е единствената държава, в която гражданите все още вярват, че са потомци на богове. По-специално на едно божество. Аматерасу. Богинята на слънцето.
Савидж почувства напрежение в ушите си и разбра, преди да е чул съобщението от пилотската кабина, че самолетът започва да се спуска. Отвори широко уста и усети, че тъпанчетата му изпукаха. Наведе се и погледна през прозореца. В небето не се виждаха облаци, само лека мараня на хоризонта. Забеляза следи от плаващи в океана кораби, а петнадесетина минути по-късно и сгради, струпани по крайбрежието. Акира им бе казал, че в Япония живеят 125 милиона души, което означаваше, че тя е шестата държава в света по броя на населението. По площ всички острови заедно се равняваха на щата Монтана6, но три четвърти от земята бе планинска и непригодна за живеене, затова повечето хора предпочитаха да живеят по крайбрежието.
Самолетът се спускаше все по-ниско. Савидж се взираше в струпаните една до друга постройки на фона на все по-ясно открояващата се суша. От Акира бе научил, че преди повече от триста години японците решили да сложат край на проблема с пренаселеността, като разширят границите си. Заели се да запълват с пръст крайбрежната ивица, като този процес продължава и до ден-днешен. В резултат на мащабните работи повече от четиридесет процента от бреговата линия бе площ, отвоювана от морето, включително и част от земята, на която бе разположена днешната столица Токио.
Маранята, която бе забелязал от самолета, не беше нито мъгла, нито ниска облачност. Това бе индустриален смог. Въпреки че видимостта бе намалена, Савидж успя да разгледа очертанията на някои планински вериги във вътрешността, както и тези на градове, сливащи се със съседни селища. Не можа да му убегне иронията на съдбата — хора, известни с това, че боготворяха природата, бяха принудени да живеят в задушаващи ги градове.
След седемнадесетчасовото пътуване Савидж почувства, че краката му се бяха схванали. Бе 16.05 местно време, но неговият вътрешен часовник му подсказваше, че е един през нощта. Тълпата от слизащи пътници, които се бутаха в него, го измори още повече. Акира и Рейчъл — двамата не изглеждаха по-добре от самия него — вече го очакваха в салона. Савидж я прегърна преди да си даде сметка какво прави.