Което предизвика голям смях. Ужасът става по-поносим, когато си представиш своите врагове с големината на Палечко.
Реших да се движа през деня. Като се оглеждам непрекъснато.
Имаше и други заплахи през нощта освен самолетите. Диви кучета, койоти, мечки и вълци, идващи от Канада, а защо не и някой подивял лъв или тигър от някоя зоологическа градина. Смеете се, но на мен не ми беше до смях. Както и да е.
И макар че кой знае каква разлика нямаше, счетох, че все пак е за предпочитане да пътувам през деня. И човек да ме нападнеше, щеше да ми е по-лесно на дневна светлина. Нима не можех да налетя на някой, който да ме очисти, както аз войника от крайпътния магазин?
Което ме изправя пред въпроса за оптималната стратегия. Да стрелям, без да мисля? Да чакам и да преценя?
Второто е твърде рисковано. Неведнъж съм се питала защо, по дяволите, не измислихме някакъв таен код-ръкостискане или нещо друго, с което да се разпознаваме. Вярно, никой не е очаквал, че ще ни връхлетят извънземни, но пък можехме да помислим все пак.
Трудно е да се предвиди какво следва, когато онова, което следва, не е било предвидено.
В крайна сметка реших да бдя. Ако видя нещо, да се спотайвам. Никакви сцени като с войника от крайпътния магазин. Никакви!
Денят е слънчев и безветрен, но хладен. Небето е ясно. Крача и въртя глава — наляво и надясно, нагоре и надолу. Раницата натъртва лявата ми лопатка, автоматът — дясната. Ходя по разделителната полоса между северната и южна лента и през няколко крачки се извръщам, за да огледам назад. Час. Два. А съм изминала не повече от километър разстояние.
Най-зловещото нещо — по-зловещо и от изоставените коли, проскърцването на ръждив метал и проблясването на счупени стъкла под лъчите на анемичното октомврийско слънце, по-гадно и от купищата боклук, изсипан по разделителната полоса и обрасъл с трева, от което земята изглежда неравна, сякаш покрита с циреи — най-зловещо от всичко е мълчанието.
Няма го Грохотът.
Всеки си спомня Грохота.
Освен ако не сте израснали на някой планински връх или целият ви живот не е минал в пещера, вие непрекъснато сте били потопени в Грохота. Беше част от живота ни. Беше морето, в което плувахме. Постоянният звук от всичко, създадено от нас, с цел да направи живота ни по-лек и по-малко отегчителен. Механична песен. Електронна симфония. Грохотът от всички наши неща и всички нас взети заедно. Няма го.
Това е звукът на Земята отпреди появата на човечеството.
Понякога, в палатката, късно през нощта, ми се струва, че мога да чуя стърженето на звездите о небосклона. Толкова е тихо. С времето става непоносимо. Иска ми се да крещя, докато съдера дробовете си. Иска ми се да пея, да викам, да тропам с крака, да пляскам с ръце, само и само да отбележа своето присъствие. Думите, разменени с войника, бяха първите, изречени на глас от няколко седмици.
Грохотът замря на десетия ден след Пришествието. Бях в час и пишех есемеси на Лизбет. Не помня за какво, но се оказаха последните.
Единайсет сутринта. Топъл, слънчев ден, ранна пролет. Ден за блянове и мечти, в които ти се иска да си навсякъде, но не и при г-жа Полсън в час по математика.
Първата вълна ни заля без много шум. Никакви драми, никакъв шок и ужас.
Просто спря токът.
Шрайбпроекторът на г-жа Полсън угасна.
Екранът на телефона ми стана черен.
Някой, някъде отзад, изпищя. Класика. Без значение по кое време на денонощието спира токът, винаги ще се намери някой да изпищи.
Г-жа Полсън ни нареди да останем по местата си. Спре ли токът, хората скачат и хукват. Накъде? Луда работа. Толкова сме свикнали с електричество, че когато спре, не знаем какво да правим. Скачаме, пищим или дрънкаме несвързано. Изпадаме в паника. Все едно сме без кислород. Нещата в онзи ден бяха допълнително усложнени от Пришествието. Когато десет дни си стоял на тръни, чакайки нещо да се случи, а нищо не се случва, нервите ти са опънати.
Изведнъж всички се разбъбриха. Щом казах, че телефонът ми не работи, всички започнаха да човъркат телефоните си. Нийл Кроски, който се спотайваше най-отзад и тайно слушаше музика в час, дръпна слушалките от ушите си и се затюхка, че и плеърът му е сполетян от същата участ като телефоните.
Следващото нещо, което правиш, когато спре тока и луднеш, е да хукнеш към прозореца. И ти не знаеш защо. Абе… за да си осведомен. Важните неща обикновено се случват навън. Затова, спре ли тока, тичаш да зяпаш през прозореца.