„Дрън, дрън — празни приказки.“
Започвам да разкопчавам ризата му.
— Свали тези дрехи — мърморя аз.
— Най-сетне да чуя това от теб! Благодаря ти, Господи. — Усмивка. Хулиганска. Секси.
— Я да не се занасяш! Малко се надигни. Още малко. Ето, глътни това. — Болкоуспокояващи от аптечката. Подавам му ги с шише вода и той ги преглъща жадно.
Свалям ризата му. Той вдига очи към мен. Аз избягвам погледа му. Докато събувам обувките му, той разкопчава колана си и дърпа надолу ципа. Надига се от земята, но не успява да свали панталона си — залепнал е от кръвта.
— Скъсай го — казва той. Обръща се по корем. Опитвам, но платът е жилав и хлъзгав.
— Дръж. — Той ми подава окървавен нож. Не го питам чия е кръвта.
Внимателно режа плата в промеждутъците между дупките. Страх ме е да не го порежа. После свалям крачолите — поотделно, сякаш беля банан. Ама че сравнение! И истината за Ивън е като банан. Вкусна, но трябва да отстраня обвивката.
Та, говорейки за плодове… стигнах и дотам — по-скоро той стигна дотам, до бельото си. Изправена пред темата, питам:
— Мога ли да погледна дупето ти?
— Да, изкажи се като специалист.
— О, я се гръмни. — Срязвам боксерките и ги обелвам, а той лъсва гол. Отзад е съвсем зле. Насолен с рани от шрапнел. Но иначе не е никак зле.
Потупвам го с една марля, за да попия кръвта и не преставам да се хиля. Сигурно от стреса. Какво общо има тук дупето на Ивън Уокър?
— Станал си на решето.
Той се задъхва.
— Просто опитай да спреш кървенето.
Превързвам го отзад, колкото мога.
— Можеш ли са се обърнеш по гръб? — питам аз.
— Не искам.
— Трябва да те прегледам и отпред. — „О, Боже. Отпред?“
— Там съм добре. Наистина.
Отпускам се, изтощена. Ще го приема на доверие.
— Кажи ми какво стана.
— Като те избутах, хукнах. На едно по-полегато място изпълзях. Издебнах ги и… Чу сама.
— Чух само три изстрела. А ти каза, че са четири.
— Ножа.
— Този ли?
— Този. Това по ръцете ми не е моя кръв.
— Слава Богу. — Бърша бузата си там, където ме беше пипнал. Изплювам камъчето. — Ти си Заглушител, нали?
Тишина. Каква ирония.
— Или си човек? — шепна аз. „Кажи «човек», Ивън. И го кажи, както трябва, за да не остане и капчица съмнение. Моля те, Ивън, адски ме измъчва това съмнение. Знам, че насила не се вярва, затова ме накарай да вярвам истински. Дай ми вяра. Кажи го. Кажи, че си човек.“
— Каси…
— Човек ли си?
— Разбира се, че съм човек.
Поемам дълбоко дъх. Каза го, макар и не много убедително. Не виждам лицето му. Скрито е под лакътя му. Пак няма да се отърва от ужасните съмнения. Взимам една марля и се заемам да чистя неговата — или знам ли чия — кръв от ръцете си.
— Ако си човек, защо ме лъга?
— Не съм лъгал за всичко.
— Само за важните неща.
— За тях не съм лъгал.
— Ти ли уби тримата на магистралата?
— Да.
Аз трепвам. Не очаквах от него да каже „да“. Очаквах „Ама, че си параноичка! Ти майтапиш ли се?“ Вместо това получих прост и ясен отговор, все едно го попитах дали знае какво е нудистки плаж.
Следващият ми въпрос е най-труден:
— Ти ли ме простреля в крака?
— Да.
Побиват ме тръпки и кървавата марля пада между краката ми.
— Защо го направи, Ивън?
— Защото не можех да те застрелям в главата.
Аха. Ето защо.
Изваждам Люгера и го слагам в скута си. Главата му е на педя от коляното ми. Единственото, което не мога да разбера, е защо човекът с пистолета трепери като лист, а оня, който е изцяло в ръцете му, е съвсем спокоен.
— Тръгвам си — казвам аз. — Тръгвам и те оставям да умреш, както ти ме остави на магистралата.
Чакам да каже нещо.
— Няма да си тръгнеш — казва той.
— Чакам да чуя обяснението ти.
— Сложно е.
— Не, Ивън. Лъжите са сложни. Истината е проста. Защо убиваше хора по магистралата?
— Защото ме беше страх.
— Страх от какво? — питам аз.
— Че не са хора.
Въздъхвам, изравям от раницата шише вода, облягам се на дънера и отпивам жадно.
— Прострелял си тримата, мен и Бог знае кого. Защото си знаел, че сме в Четвъртата вълна. Аз съм твоя Войник с разпятие.
Той кима в сгъвката на лакътя си. Приглушен глас:
— И така може да се каже.
— Ако си искал да умра, защо просто не ме остави в пряспата?