— Не исках да умреш.
— След като ме простреля в крака и ме остави да агонизирам на магистралата.
— Беше на крака, като хукнах.
— Хукнал ли си? Защо? — Нещо не ми се връзва.
— Беше ме страх.
— Убивал си от страх. Стреля по мен пак от страх. И избяга от страх.
— Страхова невроза.
— И ме изрови от снега, донесе ме у вас, къпа ме, лекува ме, прави ми сандвичи, учи ме да стрелям и се целува с мен… за какво?
Той обръща глава, за да ме погледне с едно око.
— Знаеш ли, Каси, малко си жестока.
— Аз — жестока?
— Целият съм в кръв, а ти ме въртиш на шиш.
— Сам поиска да дойдеш с мен. — По кожата ми пробягват мравки. — Я ми кажи защо дойде? Имаш ли някакви задни мисли?
— Ти искаше да спасиш Сами, не аз. Опитах се да те разубедя. Дори предложих да отида на твое място.
Трепери. Гол е, а температурата е едва два-три градуса. Завивам го, колкото мога с якето и ризата му.
— Извинявай, Каси.
— За кое?
— За всичко. — Думите му са заваляни. Болкоуспокояващите влизат в действие.
Стискам пистолета — здраво, с две ръце. Треперя като Ивън, но не от студ.
— Убих онзи войник, защото нямах избор. А ти си скитал да търсиш жертви, ден след ден. Дебнал си в гората и си стрелял по всеки само защото би могъл да е от тях. — Кимам на себе си. Съвсем просто е. — Не може да си това, за което се представяш. Няма логика.
Искам само едно — истината. И да не чувствам нищо. Защото всяко чувство към него ще направи задачата ми далеч по-трудна или невъзможна — а когато спасявам брат ми, няма невъзможни неща.
— Какво следва? — питам аз.
— Да извадим шрапнела на сутринта.
— Имам предвид — след тази вълна. Или ти си последната вълна?
Той ме гледа с едното си незакрито око и върти глава.
— Не знам как да те убедя, че…
Опирам дулото на пистолета в слепоочието му, точно до голямото шоколадово око, вперено в мен, и изръмжавам:
— Първа вълна — шалтер. Втора — цунами. Трета — чума. Четвърта — Заглушител. Какво следва, Ивън? Каква ще е Петата вълна?
Той не отговаря. Унесъл се е.
69.
На разсъмване той все още е в безсъзнание, затова грабвам автомата и тръгвам из гората, за да се полюбувам на подвизите му. Което си е чист риск. Ами ако снощните нападатели са повикали подкрепление? Ще ме утрепят като муха. Не че не знам да стрелям, но не съм Ивън Уокър.
Той и Ивън Уокър не е Ивън Уокър.
Така и не знам какъв е. Казва, че е човек, прилича на човек, говори като човек, кърви като човек и… хм, целува като човек. „Дали ний «роза» розата ще назовем…“ дрън, дрън, дрън…
Шекспир.
Говори разумно. Убивал е като мен, от страх.
Проблемът е, че не му вярвам. И не мога да реша в какъв вид е по-добър — като жив или като мъртъв. Като мъртъв няма да ми помогне да спазя обещанието си. Като жив би могъл.
Защо ще стреля по мен, а после ще ме спаси? И от какво го спасих аз, както казваше?
Колко странно. Като ме прегръщаше, се чувствах защитена. Разтапях се, докато ме целуваше. Сякаш е двама души — един, който познавам и един, който не знам. Фермерското момче с нежни длани, което ме гали, а аз мъркам като котенце и неистинският Ивън: хладнокръвният убиец, който ме простреля на магистралата.
Ще приема, че е човек — поне в биологично отношение. Възможно е да е клонинг, създаден в кораба-майка от крадена ДНК. Или нещо далеч по-прозаично — презрян човекоизменник. Може Заглушителите да са именно това — наемници.
Или Другите са го манипулирали. Заплашвали? Отвлекли някой любим човек (Лорън? Така и не видях гроба й.)? След което са му предложили сделка. Убий двайсет души и ще ти върнем исканото.
Последна възможност? Да е това, което казва. Самотен, уплашен… стреля наред, за да не застрелят него. Твърд привърженик на Първото правило. До момента, в който го нарушава, като ме оставя жива и ме прибира в къщата си.
Логично обяснение. Поне толкова, колкото и първите две. Всичко пасва. И може и да е вярно. Като изключим един дребен проблем.
Войниците.
Трябва да ги видя с очите си.
Тъй като лагерът в момента е по-пуст и от пресъхнало солно езеро, ги откривам лесно. Един до ръба на дола. Двама, един до друг, няколкостотин метра по-нататък. И трите — уцелени в главите. В тъмното. Докато стрелят по него. Последният лежи близо до местоположението на бараките. Дори може би точно там, където Вош уби татко ми.
Никой не е на повече от четиринайсет. Всички със странни сребристи окуляри. Уреди за нощно виждане? Ако е така, успехът на Ивън е още по-внушителен. Всъщност, по-отвратителен.