Намирам го буден. Облегнат на дънера. Блед, треперещ, очите му са потънали в орбитите.
— Те са деца — казвам му. — Просто деца.
Сритвам сухия храсталак, за да си проправя път и изпразвам стомаха си.
Олеква ми.
Връщам се при него. Няма да го убивам. Засега. Все още е по-ценен жив. Ако е Заглушител, може да знае какво се е случило с братчето ми. Така че грабвам комплекта за първа помощ и коленича между краката му.
— Почвам.
Намирам пакет чисти марли. Той мълчаливо гледа, докато свалям от ножа кръвта на жертвата му.
Преглъщам, за да подтисна пристъпа на гадене.
— Не съм го правила досега — казвам аз. Което е повече от очевидно, но поне е оправдание.
Той кима и се обръща по корем. Дърпам ризата и оголвам дупето му.
За пръв път виждам голо момче. Е, не изцяло, а само в гръб. И съм на колене между краката му. Странно, не съм мислила, че първият ми досег с гол мъж ще изглежда така. Странно — не странно — толкова.
— Искаш ли болкоуспокоително? — питам аз. — Студено е и ръцете ми треперят…
— Не — изръмжава той с лице, сгушено в свивката на лакътя му.
Отначало работя бавно и предпазливо чопля раните с ножа, но скоро разбирам, че да вадиш бавно метал от човешка — или може би нечовешка — плът, значи само да удължиш агонията.
Най-много време отнема дупето му. Не че се бавя. Просто е насолено с метални късчета. Той не мърда. Не се дърпа. Само въздиша или охка лекичко.
Вдигам якето от гърба му. Там раните са по-малко, предимно в долната част. Пръстите ми са изтръпнали, китките ме болят, бързам, но работя внимателно.
— Дръж се — мърморя аз. — Почти свърших.
— И аз.
— Няма да стигнат марлите.
— Колкото стигнат.
— А инфекциите?
— Има малко пеницилин в аптечката.
Той се обръща по гръб, докато изровя хапчетата. Гълта две с вода. Аз седя, потна, въпреки че е малко над нула градуса.
— Защо деца? — питам го.
— Не знаех, че са деца.
— Сигурно, но бяха добре въоръжени и не бяха на екскурзия. „Техен проблем“, си си казал ти. „Действам, както са ме учили в школата за командоси.“
— Каси, ако не си вярваме…
— Ивън, не може да си вярваме. — Искам да го застрелям и да се разрева. Писна ми да ми писва. — Там е целият проблем.
Над нас слънцето се е отърсило от облаците, дарявайки ни с чисто синьо небе.
— Деца, клонирани от извънземните? — теоретизирам аз. — Или са ги взели на служба поради липса на пълнолетни попълнения? Какви са тези деца с пушки и гранати?
Той клати глава. Пийва малко вода. Потръпва.
— Май трябва да взема болкоуспокоително.
— Вош каза: „само децата!“. Да не би да събират деца за армията?
— Вош може да не е с тях. Може да е работа на армията.
— Тогава защо уби всички други? Защо застреля баща ми? И ако не е с тях, откъде взе Окото? Нещо не се връзва, Ивън. И ти го знаеш. Знам, че знаеш. Защо просто не ми го кажеш? Имаш ми доверие, въпреки, че съм с пистолет, а ми нямаш доверие, за да кажеш истината!
Той дълго се взира в мен. После казва:
— С дълга коса си по-хубава.
Щях да се размекна, ако не бях толкова отвратена, премръзнала и изнервена.
— Кълна се, Ивън Уокър — мрачно казвам аз, — ако не ми беше необходим, щях моментално да ти светя маслото.
— Радвам се, че съм ти от полза.
— Но ако разбера, че ме лъжеш за най-важното, ще те убия.
— А кое е най-важното?
— Да си човек.
— Аз съм човек, Каси. Като теб.
Той придърпва ръката ми в неговата. И двете са в кръв. Моята и неговата. Неговата — в кръвта на дете почти на годините на братчето ми. Колко хора е убила тази ръка?
— Нима? — питам аз. Намирам се пред срив. Не мога да му се доверя. Трябва да се доверя. Не му вярвам. Трябва да вярвам. Това ли е крайната цел на Другите, вълната, която ще увенчае другите вълни: да оглозгат човешката ни същност до нейния гол, животински скелет и да ни превърнат в бездушни хищници, вършещи мръсната им работа вместо тях, самотни като акули и също толкова състрадателни?
Чувствам се като притиснато в ъгъла животно. Той го прочита в погледа ми.
— Какво има?
— Не искам да съм акула — шепна аз.
Той дълго ме гледа, което е адски тягостно. Можеше да каже: „Акула? Кой? Какво? Ъ? Кой каза, че си била акула?“ Вместо това, той тръгва да кима, сякаш разбира всичко.
— Ти не си.
„Ти“, не „ние“. Сега е мой ред да го изгледам продължително.
— Ако Земята не става за живот и трябва да я напуснем — казвам бавно аз — и открием планета със същества, които по някаква причина са несъвместими с нас…