— Правим каквото трябва.
— Като акули?
— Като акули.
Сигурно е искал да ми го спести. Знаел е че, приземяването ще е твърдо, а шокът — голям и му е било жал. Мисля, че е искал да го разбера, без да го казва.
Блъскам ръката му. Яд ме е, че съм му позволила да ме докосва. Яд ме е, че съм била с него, знаейки, че крие неща от мен. Яд ме е на баща ми, че разреши на Сами да се качи на онзи автобус. Яд ме е на Вош. Яд ме е на зеленото око, носещо се над нас. Яд ме е, че наруших Първото правило заради първия срещнат красавец и за какво? За какво? Защото ръцете му бяха едри, но нежни, а дъхът му ухаеше на шоколад?
Блъскам го по гърдите, докато забравя за какво го бия, докато излея всичкия си гняв и в мен не остане друго, освен една черна дупка там, където някога е била Каси.
Той сграбчва юмруците ми.
— Спри, Каси! Спокойно. Не съм ти враг.
— Тогава чий враг си, а? Защото си нечий. Ловуваше всяка нощ. Но не животни. Къде стана такъв нинджа? Във фермата на татко си? Само ми обясняваш какво не си. Искам да знам какво си. Какво си, Ивън Уокър?
Той пуска китките ми и за моя изненада докосва с ръка лицето ми. Нежният му палец пробягва по бузата ми, после по носа. Все едно ме докосва за последен път.
— Аз съм акула, Каси — казва той бавно и натъртено, сякаш говори с мен за последен път. Гледа ме просълзен, сякаш ме вижда за последен път. — Акула, която искаше да е човек.
Падам по-бързо от скоростта на светлината в черната дупка, която зейна след Пришествието и погълна всичко по пътя си. Дупката, в която се взираше баща ми, след като си отиде мама. Мислех, че е извън мен, отделно от мен, но съм се лъгала. Тя е била вътре в мен и е била там от самото начало, растяща и поглъщаща всяка трошица надежда, доверие и любов, които имах, проправяйки с ненаситната си паст път през галактиката на душата ми, докато аз стоях, вкопчена в един избор — изборът, който ме гледа сякаш за последен път.
Затова правя това, което биха направили повечето разумни хора в моето положение.
Бягам.
Презглава в гората, в хапливия зимен въздух, гол клон, синьо небе, сух лист, изхвърчайки след последния ред дървета на открито, замръзналата земя хрущи под обувките ми под купола на безразличното небе — бляскавата синя завеса, опъната пред един милиард звезди, които са все още там и все още гледат надолу към нея, тичащото момиче с подскачащата къса коса и сълзи, стичащи се по бузите й, която не бяга от нещо или към нещо, а просто бяга. Бяга като луда, защото няма какво по-умно да направиш, когато разбереш, че единственият човек на Земята, на когото си решил да се довериш, не е от Земята. Има ли значение, че те е спасявал безброй пъти или че възможностите да те убие са били още повече, или че в него има нещо — измъчено и тъжно, и ужасно, ама ужасно самотно, сякаш той е последният жител на Земята, а не момичето, зъзнещо в спалния чувал, прегърнало плюшено мече в един замлъкнал свят.
„Млъкни, млъкни, просто млъкни.“
70.
Нямаше го, като се върнах. Да, върнах се. Къде можех да отида без моя автомат и най-вече без онзи проклет мечок — причината за да живея? Не се плашех да се върна. При десет милиарда възможности да ме убие какво значение има една повече?
Ето пушката му. Раницата му. Аптечката. И съдраните му дънки до дънера Хауърд. Знам, че няма друг панталон и сигурно вършее из леденостудената гора по кубинки, като модел от еротичен календар. А, не, момент. Ризата и якето липсват.
— Хайде, Мечо — ръмжа аз, мятайки на гръб раницата си. — Време е да те върна на собственика ти.
Грабвам автомата, зареждам го. Правя същото и с Люгера, слагам чифт черни плетени ръкавици, защото пръстите ми са безчувствени, свивам картата и фенерчето от раницата му и поемам към дола. Ще рискувам да вървя през деня, за да увелича разстоянието между мен и Акулата. Не го знам къде е, сигурно е помолил да пратят безпилотен самолет, но ми е все едно. Така реших, докато се връщах, след като бягах до пълно изтощение: все едно кой или какво е Ивън Уокър. Той ме запази жива. Храни ме, къпа ме, пази ме. Помогна ми да заякна. Дори ме научи да убивам. С такъв враг, на кого му трябват приятели?
През дола. Десет градуса по-студено в сенките. Горе, през космическия пейзаж на лагера, тичайки по пръст, твърда като асфалт и първия труп. И се питам: ако Ивън е от тях, какъв, в крайна сметка, е сценарият? Дали би убил себеподобни, за да ми хвърли прах в очите, или ги е убил, защото са го взели за човек и е нямал избор? Мисля и се отчайвам: това е като бездънна яма. Копаеш, а дъното се отдалечава. Все повече и повече.
Минавам край друг труп, почти без да го погледна, но мярвам нещо и изведнъж се връщам. Малкият войник е без панталон.