Не е важно. Продължавам. Вече съм на черния път, вървя на север. Все още подтичвам. Давай, Каси, давай, давай. Забравих храната. Забравих водата. Не е важно. Небето е безоблачно — огромно, гигантско синьо око, взряно надолу. Тичам покрай пътя, близо до гората. За укритие, в случай, че видя безпилотен самолет. А видя ли Ивън — ясно: първо стрелям, а после питам. И не само Ивън. Всеки.
Нищо няма значение освен Първото правило. Нищо няма значение освен да открия Сами. За известно време го бях забравила.
Заглушителите: хора, полухора, човешки клонинги или проекции от извънземни човешки холограми? Няма значение. Крайната цел на Другите: изкореняване, погребване или поробване? Няма значение. Моите шансове за успех: едно, нула цяло и едно, или нула цяло нула, нула, нула процента? Няма значение.
„Следвай пътя, следвай пътя, следвай прашния черен път…“
След няколко километра има отклонение на запад, което излиза на магистрала 35. Още няколко километра по магистрала 35 и съм на изход 675. Мога да използвам надлеза за укритие и да чакам автобусите. Ако автобусите все още се движат по магистрала 35. Ако се движат въобще.
В края на черния път спирам и внимателно оглеждам местността зад мен. Нищо. Няма го. Отказал се е.
Навлизам две-три крачки в гората, за да си поема дъх. В мига, в който се отпускам на земята всичко, от което бягам, ме настига далеч преди моя дъх.
„Аз съм акула, която искаше да е човек…“
Някакво момиче крещи — чувам как писъците му отекват между дърветата. Воят не спира и не спира. Нека ми пратят цяла орда от Заглушители — не ми пука. Хващам главата си с ръце и се клатя напред-назад, и имам странното чувство, че плавам над тялото си, после се изстрелвам към небето с хиляди километри в час и виждам как се стопявам до малка точица, преди необятността на Земята да ме погълне. После сякаш се откъсвам и от нея. Сякаш вече нищо не ме задържа и празнотата ме всмуква. Като че ли съм била свързана със сребърна верижка и тя се е скъсала.
Преди той да ме намери мислех, че знам какво е самота. Но не съм имала и понятие. Не знаеш какво е да си истински сам, докато не си изпитал обратното.
— Каси.
Две секунди: на крака. Още две и половина: моят M16 е обърнат към гласа. Вляво между дърветата се промъква сянка и аз откривам огън, сеейки куршуми където видя — в дървета, в клони и във въздуха.
— Каси.
Пред мен, на около „два часа“. Изпразвам пълнителя. Знам, че е безсмислено. Няма да му направя нищо. Той е Заглушител. Но ако продължа да стрелям, може и да се върне.
— Каси.
Точно зад мен. Поемам дълбоко дъх, презареждам, решително се обръщам и изпомпвам още олово в невинната растителност.
„Боже, колко си тъпа! Той иска да свършиш боеприпасите си!“
Затова чакам разкрачена, с опънати рамене и вдигнат автомат, оглеждайки се вляво и вдясно и си спомням уроците му във фермата: „Трябва да усещаш целта. Все едно е свързана с теб. Все едно си свързана с нея…“
Случва се в промеждутъка между две секунди. Ръката му се увива около гръдния ми кош и аз се прощавам с автомата, а после и с Люгера. След още половин секунда съм като в менгеме, притисната към гърдите му над земята, яростно ритаща във въздуха, въртяща глава и хапеща го за китката.
През това време устните му гъделичкат чувствителната кожа на ухото ми.
— Каси. Не. Каси…
— Пус… ни… ме!
— Това именно е проблемът. Не мога.
71.
Ивън ме оставя да ритам и да се гърча, докато се изтощя, пльосва ме до едно дърво и отстъпва назад.
— Нали знаеш какво ще стане, ако хукнеш — предупреждава ме той. Лицето му е зачервено. Задъхан е. Отива да прибере оръжията ми. Движенията му са твърди и решителни. Първо гранатата, а после и преследването са оставили своите следи. Якето му зее и се вижда дънковата му риза. Панталонът, който е взел от мъртвото дете, му е поне два номера по-малък и на най-неподходящите места е най-впит. Стои му като бермуди.
— Ще ме застреляш в тила — казвам аз.
Той затъква Люгера колана си мята автомата ми през рамо.
— Можех да го направя още преди много време.
Сигурно има предвид първата ни среща.
— Ти си Заглушител — казвам му. С неистови усилия се удържам да не скоча и отново да хукна през дърветата. Да бягам от него е, разбира се, безсмислено. И да се бия е безсмислено. Трябва да го надхитря. Сякаш отново съм под колата в деня, в който за пръв път се срещнахме. Не става с криене. Не става с бягане.