Той сяда на няколко крачки и слага пушката на бедрата си. Трепери.
— Щом работата ти е да ме убиеш, защо досега не ме уби? — питам аз.
Той отговаря веднага, сякаш отдавна е бил готов с отговора.
— Защото съм влюбен в теб.
Главата ми безпомощно се отпуска върху грубата кора на дървото. Голите клони над мен са като изрязани върху яркото синьо небе. Поемам въздух, и това, което казвам, излиза като смях.
— Трагична любов в най-чистия й чист вид. Извънземен нашественик се влюбва в земно момиче. Ловец в плячката си.
— Аз съм човек.
— „Аз съм човек, но…“ Довърши го, Ивън. — „Защото аз вече съм довършена. Беше последният ми и единствен приятел и вече те няма. Всъщност си тук, каквото и да си, но Ивън, моят Ивън, го няма.“
— Няма „но“, Каси. Има „и“. Аз съм човек и не съм. Нито едно от двете и двете едновременно. Аз съм Друг и съм като теб.
Поглеждам в очите му, хлътнали и много тъмни в сенчестия въздух и казвам:
— Гади ми се от теб.
— Как бих могъл да ти кажа истината, когато истината бе равностойна на това да си тръгнеш, а тръгнеш ли си, щях да умра?
— Не ми чети лекции за смъртта, Ивън. — Размахвам пред лицето му пръстите на ръката си. — Видях как си отиде майка ми. Видях как един от вас уби баща ми. За шест месеца видях повече смърт, отколкото който и да било друг в историята на човечеството.
Той избутва ръката ми и казва със стиснати зъби:
— Ако с нещо би могла да защитиш баща си или да спасиш майка си, нямаше ли да го направиш? Ако знаеше, че една лъжа ще спаси Сами, нямаше ли да излъжеш?
И още как. Дори се преструвам, че вярвам на врага, за да спася Сами. Продължавам да мисля над това „Защото съм влюбен в теб.“ Опитвам се да открия друга причина, поради която е изменил на своите.
Няма значение, няма значение. Само едно е важно. Една врата, която се затръшна зад Сами в деня, в който се качи на оня автобус, врата с хиляди ключалки и аз изведнъж разбирам, че този, който седи пред мен, е човекът с ключовете.
— Знаеш какво правят в „Райт-Патерсън“, нали? — казвам аз. — И знаеш какво е станало със Сам.
Той не отговаря. Не кима. Не поклаща глава отрицателно. Какво ли мисли? Че е едно да пощадиш нищо незначещо човешко същество, но е съвсем друго да издадеш стратегията? Това ли е сега неговия Бюик, моментът, в който трябва да де изправиш с лице, защото нито можеш да лежиш, нито да бягаш?
— Жив ли е? — питам аз. Навеждам се напред, грапавата кора на дървото се забива в гръбнака ми.
Той се колебае за миг и казва:
— Сигурно.
— Защо… го отведоха там?
— За да го подготвят.
— За какво?
Този път се забавя повече. И казва:
— За Петата вълна.
Затварям очи. За първи път гледката на това красиво лице е истинско мъчение. Господи, колко съм уморена. Така зверски уморена, че мога да заспя за хиляда години. И кой знае — като се събудя, Другите може да ги няма и из гората да лудуват деца. „Аз съм Друг и съм като теб“. Какво, по дяволите, означава това? Твърде уморена съм, за да догоня мислите си.
Отварям очи и се насилвам да го погледна.
— С твоя помощ можем да влезем вътре.
Той клати глава.
— Защо не? — питам. — Ти си един от тях. Ще кажеш, че си ме заловил.
— „Райт-Патерсън“ не е концентрационен лагер, Каси.
— Тогава какво е?
— За теб ли? — Навежда се към мен. Дъхът му стопля лицето ми. — Смъртоносен капан. Няма да издържиш и пет секунди. Защо, според теб, всячески се опитвам да те спра?
— Всячески? Тогава просто ми кажи истината. Например нещо като „Хей, Кас… това, дето си го замислила… Виж, аз съм извънземен, като онези, които прибраха Сам и знам, че си се заела с напълно безнадеждно начинание“.
— Каква полза, ако го кажа?
— Това в случая не е важно.
— Важното е, че брат ти се намира в най-укрепената база, която ние — искам да кажа, Другите — създадохме от началото на чистката.
— От кое? Как го нарече? „Чистка“?
— Или разчистване. — Не издържа на погледа ми. — Казват му и така.
— О, значи с това се занимаваш! С разчистване на човешки остатъци.
— Не са мои думи. „Чистка“… „разчистване“… не съм го измислил аз — възразява той. — Ако това ще те успокои, аз бях против.
— Не искам да се успокоя, Ивън. Искам да мразя. Това ми стига. — „Престани с откровенията. Той е човекът с ключовете. Остави го да говори.“ — Мислил ли си някога, че ще се занимаваш с това?
Той отпива голяма глътка от манерката, предлага и на мен. Аз клатя глава.
— „Райт-Патерсън“ не е обикновена база — тя е главната — казва той, като внимателно претегля всяка дума. — И Вош не е обикновен командир. Той е главнокомандващ на всички тактически операции и архитект на чистката, стратегът на атаките.