— Четвъртата вълна — казва той, опитвайки се да ми бъде полезен. — Заглушители. Сполучливо име. Бяхме мълчаливи, криехме се в човешки тела и в човешки животи. Нямаше защо да се преструваме, че сме хора. Ние бяхме. Хора и Други. Ивън не умря, като се събудих. Беше… абсорбиран.
Орловото Око забелязва, че всичко това ми е малко в повече. Посяга, за да ме докосне и се стряска, като се дърпам.
— Така че… какво си, Ивън? — шепна. — Къде си? Каза че си бил… какво каза? — Умът ми препуска с един милиард километра в час. — „Вмъкнат“. Вмъкнат къде?
— Може би „вмъкнат“ не е най-подходящата дума. Сигурно ще е по-точно да кажа „закодиран“. Бях закодиран в Ивън, докато мозъкът му все още се развиваше в утробата на майка му.
Клатя глава. Уж е с векове по-напреднал от мен, а се затруднява да отговори на един прост въпрос.
— Но какво си? Как изглеждаш?
Той се мръщи.
— Знаеш как изглеждам.
— Не! О, Боже, понякога си толкова… — „Внимавай, Каси, мери си думите. Нали знаеш кое е важно!“ — Преди да се превърнеш в Ивън, преди да дойдеш тук, докато си пътувал към Земята, от където и да е там, как изглеждаше?
— Никак. Не сме имали тела от десетки хиляди години. Трябваше да се откажем от тях на тръгване.
— Пак лъжеш. Сигурно си бил я жаба, я брадавичеста свиня, я гол охлюв. Всяко живо същество има форма.
— Ние сме чисто съзнание. Чиста същност. Можехме да осъществим това пътуване само като изоставим телата си и се преселим в компютъра на кораба-майка. — Той взема ръката ми и свива пръстите ми в юмрук. — Ето, това съм аз. — Слага длани върху юмрука ми и го обгръща. — А това е Ивън. Сравнението не е съвсем точно, защото между мен и него няма определена граница. — Той се усмихва. — Май не се справям добре. Искаш ли да ти покажа кой съм?
„Майко мила!“
— Не. Да. Какво имаш предвид?
Представям си как обелва лицето си като същество от филм на ужасите.
Гласът му потрепва леко.
— Мога да ти покажа какво съм.
— Това не включва някакъв вид „вмъкване“, нали?
Той се смее.
— Напротив. В известен смисъл… Щом искаш, ще ти покажа, Каси.
Разбира се, че искам да видя. И не искам да видя, разбира се. Щом иска — да ми покаже. Може пък това да ме доближи до Сами. А и не е само Сами. Може да разбера защо ме е спасил, когато е трябвало да ме убие. Защо се е грижил за мен, нощ след нощ, за да ме запази жива… и засега е с всичкия си.
Той все още се усмихва, сигурно зарадван, че не съм му избола очите или че не го взимам на подбив. Ръката ми се губи в неговата, леко свита, като розова пъпка в очакване на дъжд.
— Какво да направя? — шепна аз.
Той пуска ръката ми и посяга към лицето. Трепвам.
— За нищо на света няма да ти сторя зло, Каси. — Дишам. Кимам. Дишам още малко. — Затвори очи. — Докосва нежно клепачите ми — съвсем нежно, като криле на пеперуда. — Отпусни се. Дишай дълбоко. Освободи ума си. Иначе няма как да вляза. А ти го искаш, нали, Каси?
Да. Не. Мили Боже, какво още трябва да изтърпя, за да спазя обещанието си?
Прошепвам:
— Искам го.
Не започва в главата ми, както очаквах.
Вместо това по тялото ми се разлива сладостна топлина, от сърцето навън. Костите, мускулите и кожата ми се разтварят в нея. Тя извира от мен и напуска Земята и границите на Вселената. Топлината е навсякъде и във всичко. Тялото ми и всичко извън тялото ми й принадлежи. Тогава усещам него. Той също е в тази топлина и между нас няма граница, няма място, където свършвам аз и започва той, и аз разцъфвам, като цвете в дъжда, болезнено бавно и замайващо бързо, разтваряйки се в топлината, разтваряйки се в него, но него не го виждам, защото „показвам“ е само условна дума. Защото няма дума, която да го опише, той просто е.
И аз разцъфвам за него, цвете в дъжда.
72.
Първото, което правя, след като отварям очи, е да избухна в сърцераздирателни ридания. Не мога да се сдържа. Никога в живота си не съм се чувствала толкова изоставена.
— Сигурно избързах — казва той, като ме прегръща и гали косата ми.
Не се съпротивлявам. Твърде слаба, объркана, празна и окаяна съм, за да направя какво то и да било друго, освен да стоя в ръцете му.
— Прости ми, че те лъгах, Каси — прошепва той в косата ми.
Студът отново пропълзява в мен. Топлината е само спомен.
— Не си ли като затворник в това тяло? — тихо питам аз, допирайки ръце до гърдите му. Усещам пулса му.
— Напротив — казва той. — Чувствам се освободен.
— Освободен?
— Да, мога да, отново да имам чувства. Като това. — Целува ме. По тялото ми се разлива друга, различна топлина.