Сгушена в ръцете на врага. Какво ми става? Те ни гориха живи, мачкаха ни, давиха ни, донесоха болест, превръщаща ни в пихтии от слуз и кръв. Убиха всичките ми любими и близки хора, всички без брат ми — а аз се целувам с един от тях! Пуснах го в душата си. Споделих с него нещо, далеч по-ценно и съкровено от тялото ми.
Заради Сами. Възможен, но твърде сложен отговор. Истината е проста.
— Каза, че си загубил в спора за стратегията спрямо хората — казвам аз. — Каква беше твоята позиция?
— Съвместно съществуване. — Говори с мен, но гледа звездите. — Ние не сме много, Каси. Едва няколкостотин хиляди. Можехме да се вселим във вас и да живеем, без никой да разбере за съществуването ни. Но не искахме. Повечето считаха, че е под достойнството им да живеят с маската на човешки същества. Знаеха, че ако дълго се преструват на хора, ще се очовечат наистина.
— И това ги плашеше?
— Мен — да. Докато не станах човек — казва той.
— Стана какво…? Като се „събуди“ в Ивън ли?
Той поклаща глава и казва просто, сякаш е най-очевидното нещо на света:
— Като се събудих в теб, Каси. Не бях напълно човек, докато не се огледах в очите ти.
И в истински човешките му очи бликват истински човешки сълзи и сега е мой ред да го прегърна, докато сърцето му кърви. Мой ред е да се огледам в очите му.
Всъщност, не само аз съм в ръцете на врага.
Аз съм човечеството, но кой е Ивън Уокър? Човек и Друг. Двете и нито едно. Обичайки ме, той не принадлежи на никого.
Той не гледа на нещата така.
— Ще направя каквото искаш, Каси — казва той безпомощно. Очите му блестят по-ярко от звездите над нас. — Знам, че си длъжна да отидеш там. На твое място и аз щях да отида. И сто хиляди Заглушителя нямаше да ме спрат.
Той притиска устните си до ухото ми и ми шепне, тихо и пламенно, сякаш споделя най-страшната тайна на света:
— Безнадеждно е. Глупаво е. Самоубийствено е. Но любовта е оръжие, за което те нямат щит. Те знаят какво мислим, но няма как да разберат какво чувстваме.
Не „ние“. „Те“.
Преминал е отвъд. И знае, че преминеш ли, няма връщане.
73.
Прекарваме последния си ден заедно, спейки под надлеза на магистралата като двама скитници, каквито всъщност сме. Единият спи, а другият е на пост. Когато е негов ред да спи, Ивън предава оръжието си и заспива, без да се замисли, че мога да избягам или да го застрелям. Сигурно изобщо не му минава през ум. Нашият проблем е, че не мислим като тях. Повярвах му и той го разбра. Заглушителите убиват хора. Ивън не ме уби. Значи не е Заглушител. Е? Има логика. Хм… човешка логика.
Привечер дояждаме последните си запаси от храна и се изкатерваме по насипа, за да се скрием в дърветата край магистрала 35. Според него автобусите се движат само през нощта. И се разбира кога идват. Двигателите им се чуват от километри, защото на километри няма какво друго да се чуе освен тях. Виждаш фаровете, чуваш звука и те профучават край теб като големи жълти болиди, защото магистралата е разчистена и вече няма ограничения на скоростта. Дали ще спрат? Не се знае. Може би да, може би не. Може просто да намалят, колкото един от войниците вътре да ми пусне един куршум. А може и да не минат въобще.
— Каза, че още събират хора — казвам аз. — Защо да не минат?
Той се заглежда в пътя под нас.
— Ще дойде момент, в който „спасените“ ще разберат измамата или някой от оцелелите навън ще разбере. Когато това се случи, те ще затворят базата или тази й част, която се занимава с чистката. — Той се прокашля и продължава да гледа пътя.
— Какво означава това „ще затворят базата“?
— Ще я унищожат, както унищожиха лагера.
Мисля над думите му и като него гледам пътя.
— Добре — казвам най-накрая. — Остава да се надяваме, че Вош още не е дръпнал шалтера.
Загребвам шепа прах, сухи листа и клечи и разтривам по лицето си. Следващата е за косата. Той гледа, без да каже нищо.
— Сега е моментът да ми пожелаеш късмет — казвам аз. Мириша на пръст и кой знае защо си спомням баща си, коленичил в розовата леха и белия чаршаф. — Или да отидеш вместо мен. Или да ми пожелаеш късмет и отидеш вместо мен.
Той скача на крака. Очите му шарят трескаво. Увива се с ръце, сякаш му е студено или се бои да не направи нещо глупаво.
— Самоубийство е — казва той. — И двамата го знаем. Време е да го изречем на глас. Който и да иде, с него е свършено.
Вадя Люгера от колана. Слагам го на земята до краката му. После автомата.
— Пази ги — казвам му. — Ще ми трябват, като се върна. И между другото, време е да го изречем на глас: много си смешен в тоя панталон. — Пресягам се за раницата. Измъквам мечока. Няма защо да го цапам, той си е вече мръсен и без това.