— Чуваш ли какво казвам? — пита той.
— Лошото е, че ти не чуваш себе си — казвам аз. — Там се влиза само по един начин — този, по който влезе Сами. Ти не можеш да го използваш, значи оставам аз. Край на дискусията, ясно ли е?
Ставам и се случва нещо странно: докато се изправям, Ивън сякаш се смалява.
— Отивам да прибера брат си и мога да го направя само по един начин.
Той ме поглежда и кима. Бил е в мен. Били сме слети в едно. Затова знае какво ще кажа:
— Сама.
74.
Ето ги звездите — убождания от светлина, впиващи се надолу.
Ето го и празният път под светлината, впиваща се надолу и момичето на пътя с омацано лице, с клечки и сухи листа, оплетени в късата й къдрава коса, стиснала опърпано плюшено мече на празния път под звездите, впиващи се надолу.
Ето го и рева на двигателите, и двойните снопове на фаровете, прорязващи хоризонта. Все по-големи и все по-ярки светлини, като звезди, готвещи се да избухнат в свръхнова. Връхлитат момичето, скътало в сърцето си тайни и обещания и то се изправя пред водопада от светлина, без да бяга и без да се крие.
Шофьорът ме вижда отдалеч. Квичене на спирачки, вратата се отваря със съскане и един войник скача на асфалта. Има пистолет, но не го насочва към мен. Оглежда ме, докато стоя, прикована от фаровете; оглеждам го и аз.
На ръкава му има бяла лента с червен кръст. Табелката с името му гласи: „Паркър“. Името ми е познато. Сърцето ми прескача. А ако ме познае и той? Би трябвало да съм мъртва, а не съм.
Как се казвам? Лизбет. Ранена ли съм? Не. Сама ли съм? Да.
Паркър бавно се завърта на триста и шейсет градуса, за да огледа околността. Не забелязва ловеца в гората, който наблюдава сцената с мерник, прикован в темето на Паркър. И как да го забележи? Ловецът в гората е Заглушител.
Паркър ме хваща за ръка и ми помага да се кача в автобуса. Вътре мирише на кръв и пот. Половината от седалките са празни. Има деца. А също и възрастни. Те обаче не са важни. Важни са само Паркър, шофьорът на автобуса и войникът с табелка „Хъдзън“. Отпускам се на последната седалка до аварийния изход — същата, на която седеше Сам, когато притискаше малката си ръка в стъклото и гледаше как се смалявам, докато ме погълна прахта.
Паркър ми подава плик с разкашкани гумени бонбони и бутилка с вода. Не искам нито едното, нито другото, но послушно поглъщам и двете. Бонбоните са били в джоба му и са топли и лигави, поради което се боя, че отново могат да видят бял свят.
Автобусът набира скорост. Някой отпред плаче. Към това се прибавя бръмченето на колелата, воят на двигателя и студеният вятър, свистящ през цепките на прозорците.
Паркър се завръща със сребърен диск и го притиска до челото ми. Според него, за да премери температурата ми. Дискът светва в червено. Добре съм, казва той. Как е името на мечока?
Сами, казвам аз.
Светлини на хоризонта. Това е „Кемп Хейвън“, ми казва Паркър. Мястото е напълно безопасно. Няма от какво да бягам. Няма от какво да се крия. Кимам. Напълно безопасно.
Светлината се усилва, бавно се просмуква през предното стъкло, нахлува като поток, докато наближаваме и удавя автобуса, когато сме пред входа. Чува се пронизителен звънец, портата се плъзга и отваря. Силуетът на един войник горе на наблюдателната кула.
Спираме пред хангар. Един шишкав мъж се качва в автобуса, подприпквайки на пръсти като повечето дебели хора. Неговото име е майор Боб. Няма защо да се боим, ни казва той. В пълна безопасност сме. Има само две правила, които трябва да запомним. Първото — да помним цвета си. Второто — да слушаме и да се подчиняваме.
Заставам в редичката на моята група и следвам Паркър до страничната врата на хангара. Той потупва Лизбет по рамото и й пожелава късмет.
Намирам един червен кръг и сядам. Пълно е с войници. Но повечето от тях са деца, някои не много по-големи от Сам. Всички са със сребристи окуляри и са много сериозни, особено по-малките. Най-малките са най-сериозни.
„Можеш да накараш едно дете да повярва в почти всичко и да извърши почти всичко“, ми каза Ивън, докато обсъждахме мисията ми. „С подходящо обучение можеш да превърнеш едно десетгодишно дете в безпощаден звяр.“
Имам номер: Т62. „Т“ като „Терминатор“. Ха!
Съобщават номерата по високоговорител.
„Шестдесет и две! «Те» шестдесет и две! Моля да се отправи към червената врата! Номер «Те» шестдесет и две!“