Картината се увенчаваше от г-жа Полсън, която се щураше безцелно и повтаряше:
— Тишина! Сядайте по местата си и чакайте съобщение!
И то дойде около минута по-късно. Но не по уредбата и не от г-н Фолкс — заместник-директора. Дойде от небето и бе от тях. Във вид на един Боинг 727, който, въртейки се като лист, падаше стремглаво от три хиляди метра височина, докато изчезна зад короните на дърветата и се взриви, произвеждайки огнено кълбо, което ми напомни гъба от ядрена експлозия.
„Хей, земляни! Купонът започва!“
Човек би предположил, че при подобна гледка сме се изпокрили под чиновете си. Нищо подобно! Струпани на прозореца, ние дълго се взирахме в безоблачното небе за летящата чиния, свалила самолета. Какво друго, ако не летяща чиния! Главите ни бяха наблъскани с клишета за извънземните. Летящи чинии, които профучават през атмосферата, ескадрили от F-16 по петите им, ракети „земя-въздух“ и трасиращи куршуми, излитащи със свистене от бункерите. По един неосъществим и очевидно извратен начин ние очаквахме да се насладим на точно такава гледка. Като ще е нападение на извънземни, да е!
Висяхме по прозорците около половин час. Мълчахме. Г-жа Полсън ни подкани да се върнем на чиновете. Никой не й обърна внимание. Трийсет минути от началото на Първата вълна и общественият ред вече се пропукваше. Всички се чудеха защо не работят телефоните им. Никой не успя да направи връзка между падането на самолета, спирането на телефоните, тока, и стенния часовник, чиято голяма стрелка замръзна на дванайсет, а малката — на единайсет часа.
После вратата се отвори и г-н Фолкс ни разпореди да се отправим към гимнастическия салон. Много умно, няма що! Да се съберем накуп, та извънземните да ни ликвидират без преразход на боеприпаси.
И така, ние се довлякохме до салона и се натръшкахме по пейките в почти пълна тъмнина, а директорът се разхождаше напред-назад с мегафон, спираше през две крачки и ни проглушаваше ушите с едно и също: да седим мирни и да чакаме, докато родителите ни дойдат да ни приберат.
А учениците с коли? Те може ли да си тръгнат?
„Не, защото автомобилите няма да запалят.“
Мамка му! Как така няма да запалят?
Мина един час. После втори. Седях до Лизбет. Говорихме съвсем малко и то шепнешком. Не че се страхувахме от директора, просто се ослушвахме. Не знам за какво. Тишината беше като пред буря — мигът преди облаците да се разтворят и да удари гръм.
— Работата е сериозна — прошепна Лизбет. Почеса се по носа, зарови лакираните си нокти в изрусената си кошница и затупка с крак. После разтри с пръст клепачите си, тъй като бе започнала да носи контактни лещи и още не беше свикнала.
— Кофти работа — отвърнах й тихо аз. — Май сме дотук.
Тя продължи да вади и слага батерията на телефона си. Поне си намираше работа.
После се разрида. Взех телефона й и я улових за ръка. Огледах се. Не плачеше само тя. Някои се молеха. Други правеха и двете — плачеха и се молеха. Учителите се бяха струпали при вратата на салона, като жив щит — в случай, че същества от друг свят решат да нападнат гимназията.
— Толкова неща исках да направя в този скапан живот… каза Лизбет. — А дори не съм и… — Тя сподави един стон. — Абе, знаеш.
— Имам чувството, че това „абе, знаеш“, в момента масово се практикува под седалките.
— Мислиш ли? — Тя избърса бузите си с длан. — Ами ти?
— За „абе, знаеш“ ли питаш? — Не се притеснявах на тема „секс“, стига да не ставаше дума за собствения ми.
— Не бе, не за това! Боже! Знам, че не си пробвала.
— Мислех, че за това говорим.
— Говоря за живота ни, Каси! Господи, това може да е краят на света, а ти ми говориш за секс!
Тя дръпна телефона от ръката ми и запревърта капачето на батерията между пръстите си.
— Ето защо трябва да му кажеш — отсече тя, докато си играеше с въженцата на качулката си.
— На кого какво?
Знаех идеално какво има предвид, но печелех време.
— На Бен! Трябва да му кажеш какво чувстваш. Още от трети клас.
— Ти майтапиш ли се?
Лицето ми пламна.
— След което трябва да преспиш с него.
— Глупости, Лизбет.
— Това е положението.
— Не съм искала да спя с Бен Периш, още по-малко от трети клас — прошепнах аз. Трети клас? Погледнах към нея, за да видя дали ме слуша. Явно не ме слушаше.
— На твое място ще отида и направо ще му кажа: „Като ще мрем, да мрем. Но няма да пукна в този тъп гимнастически салон, преди да съм спала с теб!“ И знаеш ли какво ще направя после?
— Какво?
Напуши ме смях, като си представих изражението му.