„Първият пункт е банята.“
От другата страна на червената врата има слаба жена със зелена престилка. Всичко долу и в коша. И бельото. Обичат децата, но не и въшките и кърлежите. Ето душа. Ето сапуна. Облечи бялата роба, като си готова и чакай да те извикат.
Подпирам мечока до стената и стъпвам боса върху студените плочки. Водата е хладка. Сапунът е с остър мирис на лекарство. Още съм влажна, когато нахлузвам хартиената роба. Тя залепва за кожата ми. Почти се виждам през нея. Взимам Мечо и чакам.
„Следва предварителната проверка. Много въпроси. Някои от тях са почти еднакви. За да се разбере лъжеш ли. Стой спокойна. Не се разсейвай.“
През следващата врата. Хоп на масата за прегледи. Нова медицинска сестра — по-едра, по-зла. Изобщо не ме поглежда. Сигурно съм хилядния човек, който минава през ръцете й, откакто Заглушителите са се настанили в базата.
Трите ми имена? Елизабет Саманта Морган.
На колко години съм? Дванайсет.
Откъде съм? Имам ли братя или сестри? Има ли живи от семейството ми? Какво им се е случило? Къде съм отишла, след като съм напуснала дома си? Какво му е на крака ми? Как се ме простреляли? Кой ме е прострелял? Знам ли за други оцелели? Как са имената на братята и сестрите ми? На родителите ми? Каква е била професията на баща ми? Името на най-добрата ми приятелка? Пак да й разкажа какво се е случило със семейството ми.
Накрая тя ме потупва по коляното и ми казва да не се плаша. В пълна безопасност съм.
Прегръщам Мечо и кимам.
В пълна безопасност съм.
„Следва медицинският преглед. После имплантът. Разрезът е съвсем малък. Може да няма и шев, а само малко хирургическо лепило.“
Жената на име д-р Пам е така мила, че колкото и да не искам, я харесвам. Лекар-мечта: мила, нежна, търпелива. Приветливо разговаря с мен. Обяснява ми всичко, което предстои да направи. Показва ми импланта. Като чип за домашни любимци, само че по-добър! С него могат да ме открият навсякъде.
— Как се казва плюшеното мече?
— Сами.
— Да сложа ли Сами на този стол, докато ти поставяме импланта?
Претъркулвам се по корем. Страхувам се, че дупето ми прозира през хартиената роба, което надали е от съществено значение. Напрягам се в очакване на ухапването от иглата.
„Устройството не може да черпи информация, докато не се свърже със «Страната на чудесата». Но веднъж имплантирано, е напълно дееспособно. С него могат да те следят, както и да те убият.“
Д-р Пам пита какво се е случило с крака ми. Някакви лоши са стреляли по мен. Тук това няма как да стане, успокоява ме тя. В „Кемп Хейвън“ няма лоши хора. В пълна безопасност съм.
Маркирана съм. Чувствам се така, сякаш ми е окачила десеткилограмов камък на шията. Време е за последния тест, ми казва тя. Една програма, иззета от врага.
„Наричат я «Страната на чудесата».“
Взимам Мечо от стола и отивам с нея в съседната стая. Бели стени. Бял под. Бял таван. Бял зъболекарски стол, ремъци, висящи от опорите за ръцете и краката. Клавиатура и монитор. Казва ми да седна и отива при компютъра.
— Какво прави „Страната на чудесата“? — питам аз.
— Малко сложно е да се обясни, Лизбет, но по същество прави виртуална карта на твоите познавателни функции.
— Карта на мозъка ми?
— Нещо такова, да. Хайде, скъпа, седни на стола. Не трае дълго и ти обещавам, че няма да боли.
Сядам, като притискам Мечо до гърдите си.
— О, не, скъпа, Сами не може да бъде с теб на стола.
— А защо не?
— Хайде, дай ми го. Ще го сложа до компютъра.
Поглеждам я подозрително. Но тя се усмихва и е така мила. Трябва да й вярвам. Както и тя вярва изцяло в мен.
Но съм така нервна, че докато й го подавам, мечока се изплъзва от ръката ми. Пада до стола върху голямата си плюшена глава. Извивам се да го взема, но д-р Пам ми казва да не мърдам и се навежда, за да го вдигне тя.
Сграбчвам главата й с две ръце и я фраскам в подлакътника. Откатът върху ръцете ми е като плясък с камшик. Тя пада, зашеметена от удара, но не загубва съзнание. В момента, в който коленете й се удрят в белия под, аз вече съм скочила от стола и съм зад нея. Искам да я довърша с каратистки удар в гръкляна, но тя е с гръб към мен, така че импровизирам. Грабвам ремъка от подлакътника и два пъти го усуквам около шията й. Тя се мъчи да ми попречи с ръце, но е твърде късно. Затягам каишката, като държа контра с крак, опрян в стола и опъвам с все сила.
Секундите, докато я чакам да изпадне в безсъзнание, са най-дългите в живота ми.
Тя се отпуска. Незабавно освобождавам каишката и д-р Пам се свлича по очи на пода. Проверявам пулса й.