„Той ще е във взвод с по-големи деца, затова го търси в казармите около плаца.“
„Казармите около плаца.“ Къде ли ще е това? Освен да спра някого и да го попитам, защото не знам друго освен обратния път оттук, а той съвпада с пътя на идване — покрай трупа, противната, дърта и дебела медицинска сестра, приятната, млада и слаба медицинска сестра и право в обятията на майор Боб.
В края на коридора има врата с един-единствен бутон: експресен еднопосочен асансьор към подземния комплекс, където според Ивън показват на Сами и останалите новобранци измислените същества, уж прикрепени към истинските човешки мозъци. Накичен с охранителни камери. Гъмжащ от Заглушители. Единствените други врати по коридора — една вдясно от асансьора и тази, от която излязох.
Най-сетне нещо просто.
Блъскам вратата и се оказвам на стълбището. Като асансьора, и стълбите са само в една посока — надолу.
Колебая се половин секунда. Стълбището е тихо и малко, в смисъл — уютно малко. Дали да не постоя тук… да погушкам Мечо? А може и да посмуча палеца си.
Тръгвам с нежелание и бавно се спускам по петте етажа на подземието. Студените метални стъпала парят босите ми крака. Чакам писъка на алармите, трополенето на кубинки и дъжда от куршуми отгоре и отдолу. Сещам се как Ивън за нула време очисти четири тежко въоръжени, добре обучени убийци в почти пълна тъмнина и се чудя защо реших, че е разумно да се разходя в бърлогата на лъва сама, когато бих могла да имам един Заглушител със себе си.
Е, не съвсем сама. Имам мечока.
Допирам ухо до вратата в дъното. Чувам собствения си пулс и толкова. Поемам въздух и слагам ръка на дръжката.
Вратата отхвръква към мен, като ме залепя за стената и чувам тропота на кубинки, докато мъже, влачещи автомати, се втурват нагоре по стълбището. Вратата тръгва да се затваря, но аз сграбчвам дръжката и се спотайвам отзад, докато войниците се изнижат зад завоя и с гръм и трясък изчезнат от погледа.
Шмугвам се в един коридор миг преди вратата отново да се захлопне под носа ми. Червените светлини, монтирани на тавана, се въртят и сянката ми ту се мярка върху белите стени, ту изчезва. Надясно или наляво? Позагубила съм ориентация, но мисля, че входът на хангара е вдясно. Бягам натам, после спирам. Къде е най-вероятно да се струпат Заглушители в случай на произшествие? Около входа на ада, тоест на хангара.
Обръщам се и се блъскам в гърдите на грамаден мъж с пронизителни сини очи.
Не успях да ги видя в лагера. Бяха скрити зад противогаз с черни стъкла, като очи на насекомо.
Но помня гласа.
Плътен, твърд като камък и остър като бръснач.
— Здравей, малко агънце — казва Вош. — Сигурно си се загубило.
76.
Стиска ме е за рамото като менгеме.
— Защо си тук? — пита той. — Кой е ръководителят на групата ти?
Клатя глава. Сълзите, които бликат от очите ми, изобщо не са престорени. Трябва да мисля бързо и първата ми мисъл е: Ивън беше прав. Колкото и резервни варианта да имам, това солово изпълнение е обречено. Ако бяхме двамата…
— Той я уби! — смотолевям аз. — Този човек уби д-р Пам!
— Какъв човек? Кой уби д-р Пам?
Клатя глава, въртя очи, и стискам мечето пред гърдите си. Зад Вош се задава друг взвод войници. Той ме бута към тях.
— Арестувайте я. Чакам ви на горния етаж. Има пробив в системата.
Влачат ме до най-близката врата, бутат ме в една тъмна стая и ключалката щраква. Лампите светват, като примигват преди това. Първото, което виждам, е едно изплашено момиче с детско лице в бял анцуг с плюшено мече. Стряскам се и изпищявам.
Под огледалото има дълъг плот с монитор и клавиатура.
Намирам се в стаята за екзекуции, където, както ми обясни Ивън, показват на новобранците измислените мозъчни вредители.
„Компютърът отпада. Няма защо пак да кълва по клавиатурата. Възможности, Каси. Мисли за възможности.“
Знам, че зад огледалото има друга стая. И поне една врата, която може да е, но може и да не е заключена. Тук, при мен, със сигурност няма изход, затова, вместо да чакам Вош, мога просто да прелетя през огледалото.
Хващам един стол, засилвам се и блъскам стъклото. Столът отхвърча от ръцете ми и пада на пода с оглушителен — както ми се струва — тропот. Виждам пукнатина, но нищо повече. Пак грабвам стола. Поемам дълбоко дъх. Навеждам се, завъртам се и го запокитвам в огледалото. Учи се по карате — въртенето дава сила. Целя се в пукнатината. Цялата ми енергия е събрана в една точка.
Столът отскача, аз залитам и се пльосвам на пода като хипопотам. Прехапала съм си езика. Устата ми се пълни с кръв. Плюя и уцелвам момичето от огледалото право в носа.