Мърдам предпазливо и бавно лазя напред, докато зеленото сияние се смали до размера на точките върху картата в контролната зала. Четири разклонения по-надолу чувам гласове. Мъжки гласове. И дрънкане на метал в метал, както и скърцане на гумени подметки по бетона.
„Движи се, Каси. Не спирай. Сами не е тук, а целта е Сами.“
И тогава един от тях казва:
— Колко каза той?
Другият:
— Поне двама. Момичето и онзи, дето очистил Уолтърс, Пиърс и Джаксън.
Очистил Уолтърс, Пиърс и Джаксън?
Ивън. Той е.
Какво, по дяволите, …? Бясна съм му. Нали трябваше да вляза сама, да се промъкна незабелязано и преди да разберат какво става, да прибера Сам. Разбира се, не стана точно по този начин, но Ивън няма откъде да го знае.
И все пак. Това, че Ивън е пренебрегнал грижливо обмисления ни план и е проникнал в базата, означава, че той е тук.
И прави това, което трябва да се направи.
Пролазвам напред, за да чуя по-добре разговора. Надниквам през решетката и виждам двама Заглушители да товарят подобни на очи кълба в голяма ръчна количка. Замръзвам. Едно такова вече съм виждала.
„Окото си знае работата.“
Гледам ги, докато натоварят и изчезнат нанякъде с количката.
„Ще дойде момент, в който лъжата вече няма да върши работа. Когато това стане, те ще затворят базата или поне част от нея. Тази, която няма съществено значение.“
О, Боже. Вош смята да постъпи с „Кемп Хейвън“ така, както постъпи с лагера.
В мига, в който го осъзнавам, писва сирената.
X: Хиляди начини
78.
Два часа.
В момента, в който си тръгва Вош, в главата ми почва да цъка един часовник. Впрочем, не часовник. Хронометър, който отброява времето до Армагедон. Всяка секунда ми е ценна, затова — къде е санитарят? Идва точно когато се каня сам да си откача системата. Висок, слаб, хлапе на име Кистнер. Познавам го от първата ми хоспитализация. Има тик и постоянно побутва престилката си, сякаш платът дразни кожата му.
— Каза ли ти? — пита ме Кистнер, като се навежда над леглото и се старае да говори тихо. — Обявиха код „жълто“.
— Защо?
Той свива рамене.
— Някой казва ли ти! Само се моля да не тичаме пак към бункера. — Никой в болницата не обича учебните тревоги. Свалянето на няколкостотин пациенти под земята за по-малко от три минути е истински кошмар в тактическо отношение.
— И все пак е по-добре, отколкото да стоим тук и извънземните да ни изпарят с някое лъчево оръжие.
Сигурно е самовнушение, но в момента, в който Кистнер откача системата, болката се връща. Тъпа пулсираща болка там, където ме простреля Катализатора. В такт с пулса ми. Докато чакам да ми се проясни главата, се чудя дали да не преразгледам плана си. Една евакуация в подземния бункер може да опрости нещата. След провала на първата учебна тревога с Фъстъка командването реши да събира всички небоеготовни деца в укритие, разположено в средата на комплекса. Ще е къде по-лесно да го намеря там, отколкото да обикалям поред казармите.
Но не знам кога — и дали — ще има евакуация. По-добре да се придържам към първоначалния план. Тик-так.
Затварям очи и си представям всяка стъпка от бягството, колкото е възможно по-подробно. Правех така преди, когато още имаше гимназии, нощни петъчни турнири и зрители. Когато спечелването на районната купа ми се струваше най-важното нещо на света. Представях си стъпките си по игрището, дъгата, която ще опише топката, докато лети към прожекторите, защитника, тичащ успоредно с мен, точния момент, в който да обърна глава и вдигна ръце, без да намалявам темпото. Представях си не само перфектната игра, но и възможните пропуски — как коригирам маршрута и посочвам на куотърбека къде точно да хвърли топката.
Има хиляди начини да пропуснеш и само един да вкараш топката. Не мисли един мач напред. Нито пък два или три мача. Мисли за тази игра, за тази стъпка. Прави по една правилна стъпка всеки път и ще вкараш топката.
Първа стъпка: санитарят.
Моят отличен приятел Кистнер, който чисти нечий гръб с гъба през две легла от мен.
— Хей — подвиквам му аз. — Хей, Кистнер!
— Какво има? — отвръща той, видимо раздразнен. Не обича да му прекъсват работата.
— Трябва да отида до тоалетната.
— Не бива да ставаш. Ще ти цъфнат шевовете.
— Стига, Кистнер. Банята е на две крачки.
— Докторът каза да не мърдаш. Ще ти донеса подлога.
Изпращам го с поглед, докато лъкатуши между леглата към склада със санитарните принадлежности. Не знам колко да чакам, докато се скрие напълно. Ами ако не успея да се изправя? Тик-так, Зомби. Тик-так.