Обръщам се да погледна. Не трябваше.
През стъклените врати виждам как една количка за голф профучава през паркинга и изчезва към летището. След което виждам и източника на зелената светлина — кротнат в покрития вход на болницата. Двойно по-голям от футболна топка. Напомня ми на око. Гледаме се втренчено.
Тире… Тире… Тире…
Точка, точка, точка.
Мигване-мигване-мигване.
XI: Морето на безкрайността
80.
Воят на сирената е така силен, че мъхът по тила ми вибрира.
Промъквам се заднешком към главния канал, за да се отдалеча от арсенала, и спирам.
„Арсенал, Каси!“
Обратно към решетката, взирам се през процепите й цели три минути, като следя за признаци на движение в помещението под мен. В следващия момент ме оглушава писъкът на сирените и ми пречи да се съсредоточа. Благодаря ви, полковник Вош.
— Хайде, драги ми, Мечо — фъфля аз с подутия си език. — Влизаме.
Шут с боса пета в решетката. Ох! Слава Богу, не се налага да ритам втори път. Като спрях да ходя на карате, мама ме попита защо и аз казах, че просто не ме вълнува повече. Беше ми скучно, което, както със закъснение разбрах, не е трябвало да споделям с майка си. Защото тя ми връчи парцал за прах и ми намери занимание.
Смъквам се в помещението. По-точно казано — средно по големина хале. С всичко необходимо на един извънземен нашественик за оборудване и експлоатация на човешки концентрационен лагер. Край стената до мен — „Очи“, няколкостотин на брой, спретнато подредени върху специални поставчици. Край отсрещната стена — безкрайни редици пушки, гранатомети и други оръжия, за чието предназначение и употреба нямам и понятие. Следват по-дребни оръжия, полуавтоматични пушки, гранати и двайсетсантиметрови бойни ножове. Има и гардероб, с униформи за всички родове войски и всички чинове с всички принадлежности към тях — колани, ботуши, паласки.
Чувствам се като дете в сладкарница.
Като за начало — сбогом на анцуга. Най-малкия номер униформа. Кубинки.
Следва снаряжаване. Люгер със зареден пълнител. Няколко гранати. M16? Защо не? Като ще е, да е. Хайде и няколко резервни пълнителя в паласките. О, на колана дори има кобур за един от онези яки двайсетсантиметрови ножове! Добре дошъл, драги ми двайсетсантиметров приятелю.
До шкафа с пушките има сандък с къси метални цилиндри. Това пък какво ще е? Някакъв вид гранати? Взимам един. Кух, с резба. Ясно.
Заглушител.
Като по поръчка за моя нов M16! Завивам го на цевта.
Набутвам косата си под едно доста голямо кепе. Жалко, че няма огледало. Тайно се надявам да мина за дребен на ръст новобранец, но по-скоро изглеждам като сестричка на войник в отпуск, издокарана в дрехите на батко си.
На дневен ред идва Мечо. Намирам нещо кожено с вид на чанта, бутам го вътре и мятам каишката през рамото си. Улисана, вече не чувам и сирената. Готова съм. Въоръжена до зъби. А и Ивън е тук, а той няма да се откаже, докато не успеем. Ако дотогава не се пресели на оня свят.
Чака ме въздуховода и се чудя дали да се качвам там — защото с десетината кила в повече надали ще издържи — или да пробвам късмета си по коридора. Нали затова съм с униформа, за да не се крия! Тръгвам към вратата. Сирената изведнъж млъква и става тихо.
Което надали е добър знак.
Сещам се, че да съм в склад пълен със зеленооки бомби, всяка от които може да изпепели пет квадратни километра в момент, в който десетина от най-близките й приятелки сигурно вече цъкат горе, надали е добра идея.
Хуквам към вратата, но не стигам дотам и първата се взривява. Складът се тресе. Още две крачки и гръмва втора, която трябва да е била по-близо, защото от тавана се посипва мазилка, а въздуховодът се откача и издрънчава на пода.
„Ей, Воши, това беше доста грубичко!“
Изхвърчам през вратата. Нямам време да се оглеждам. Колкото повече се отдалеча от останалите очи, толкова по-добре. Бягам презглава под въртящите се червени лампи, напосоки, без да мисля, осланяйки се само на инстинкт и късмет.
Още една експлозия. Стените треперят. Пада прах. Горе — грохот от рушащи се сгради. Тук долу — писъци на ужасени деца.
Тичам по посока на писъците.
Случва се да завия в неправилна посока и виковете отслабват. Връщам се и пробвам в другия коридор. Като опитна мишка в лабиринт.
Бумтежът горе е спрял, поне засега и аз намалявам ход. Крача, стискайки здраво пушката с двете си ръце и лъкатуша от тунел в тунел, като се ориентирам по звука.
Чувам гласа на майор Боб по мегафон. Скача от стена на стена, идвайки отвсякъде и отникъде.