„Всички да останат по местата си! Пазете тишина и ме слушайте! Стойте при груповите си ръководители!“
Завивам в един тунел и виждам взвод от деца, който тича право към мен. Повечето са тийнейджъри. Залепвам за стената и те изтрополяват, без дори да погледнат към мен. А и какво да гледат? Някакъв новобранец като тях.
Завиват зад един ъгъл и аз тръгвам пак. Чувам децата: бърборят и хленчат, въпреки строгите разпоредби на майор Боб.
Някъде зад завоя са.
„Почти стигнах, Сам. Стига ти да си там.“
— Стой!
Заповедта идва иззад гърба ми. Не е детски глас. Спирам. Изпъвам рамене. Не мърдам.
— Къде трябва да си сега, редник? На теб говоря!
— Заповядаха ми да пазя децата, сър! — казвам аз с възможно най-дебелия глас, който мога да изкарам от гърлото си.
— Кръъ-гом! Ще ме гледаш, като говориш с мен! Ясно ли е!
Въздишам. И се обръщам. Той е на двайсет и няколко години, нелош на вид, тип „порядъчно момче“. Не разбирам от пагони, но сигурно е офицер.
„За да си сигурна, считай всеки над осемнайсет за заподозрян. Може и да има пълнолетни хора на ръководни позиции, но, като познавам Вош, се съмнявам. Така че — щом е възрастен и при това офицер, то най-вероятно не е човек.“
— Кажи си номера! — излайва той.
Номера ли? Изтърсвам първото, което ми минава през ум.
— Т62, сър!
Той ме поглежда озадачено.
— Т62? Сигурен ли си?
— Да, сър, сър! — „Сър, сър? Боже, Каси.“
— Защо не си с групата си?
Той не чака за отговор, което е добре, защото не ми идва наум никакво обяснение. Пристъпва напред и ме оглежда от глава до пети. Гледката никак не му се нрави, което значи, че нещо не е наред.
— Къде е табелката с името ти, редник? И какво търси този заглушител на автомата ти? Ами това?
Дърпа издутата кожена чанта с Мечо.
Аз отстъпвам. Чантата се отваря. Край.
— Плюшено мече, сър.
— Какво!?
Гледа надолу към вдигнатото ми нагоре лице и неговото изведнъж се осенява от мисъл, защото е разбрал с кого разговаря лице в лице. Дясната му ръка полита към пистолета — което е тъп ход, тъй като е достатъчно да ме фрасне с юмрук по тиквата. Заглушителят ми описва красива дъга и спира на сантиметър от зализаната му физиономия. Дърпам спусъка.
„Станалото — станало, Каси. Какъв лош късмет — на метри от победата!“
Не мога просто да оставя извънземния офицер на мястото му. В суматохата може и да не забележат кръвта — а и тя почти не личи под въртящите се червени лампи — но трупа ще видят. Какво да правя с тялото?
Близо съм, адски близо и няма да позволя някакъв си мъртвец да ме раздели със Сами. Сграбчвам го за глезените и го влача назад по коридора, в друг коридор, зад друг ъгъл и го пускам. По-тежък е, отколкото изглежда. Протягам се, за да си оправя гърба и хуквам. Ако отново ме срещне някой и ме запита нещо, ще е добре да не стрелям пак. Освен ако нямам избор. В който случай ще стрелям пак.
Ивън е прав: с всеки следващ убит е по-лесно.
Стаята е пълна с деца. Стотици деца. В еднакви бели анцузи. Седнали на големи групи върху под с размерите на игрище за баскетбол. Малко са се поуспокоили. И? Да го повикам по име или да помоля майор Боб да го съобщи по уредбата? Тръгвам през помещението, като внимавам да не настъпя някое пръстче или краче.
Толкова много лица. Почват да се сливат в едно. Стаята се разширява, излиза извън стените и продължава в безкрайността, изпълнена с милиарди вдигнати нагоре личица. Ах, тези извънземни копелета! В палатката плачех за себе си и празния и безсмислен живот, който ми бе отнет. Сега моля за прошка безкрайното море от вдигнати нагоре личица.
Все още се препъвам като зомби, когато чувам едно малко гласче да изрича името ми. Идва от група, през която току-що съм минала, и смешното е, че ме позна той, а не обратното. Замирам. Не се обръщам. Затварям очи, но не събирам сили да са обърна.
— Каси?
Навеждам глава. В гърлото ми е заседнала буца с размерите на Тексас. И се обръщам, и той се взира в мен с нещо като страх, сякаш по-лошо от това няма — да видиш двойник на сестра си, стъпващ на пръсти между децата, преоблечен като войник. Сякаш е изпитал предела в жестокостта на Другите.
Коленича пред братчето си. Той не се хвърля в обятията ми. Взира се в обляното ми със сълзи лице и пипа с пръсти бузата ми. Опипва носа, челото, брадичката, трепкащите ми клепачи.
— Каси?
Е, как е? Ще повярваш ли? Ако светът наруши милион и едно обещания, можеш ли да повярваш на милион и второто?
— Здрасти, Самс.
Той леко вирва глава. Сигурно му е прозвучало смешно, с моя подут език. Мъча се да откопчея кожената чанта.
— Аз… хм, реших, че може да си го поискаш обратно.
Вадя оръфаното плюшено мече и му го подавам. Той се мръщи, клати глава и не посяга да го вземе, а аз се чувствам, все едно ме е ударил с юмрук.
После братчето ми грабва проклетия мечок от ръката ми и размазва лице в гърдите ми и през миризмата на пот и силен сапун аз подушвам най-сладкото ухание на света: на Сами, на братчето ми.