— Здрасти, Самс.
Той леко вирва глава. Сигурно му е прозвучало смешно, с моя подут език. Мъча се да откопчея кожената чанта.
— Аз… хм, реших, че може да си го поискаш обратно.
Вадя оръфаното плюшено мече и му го подавам. Той се мръщи, клати глава и не посяга да го вземе, а аз се чувствам, все едно ме е ударил с юмрук.
После братчето ми грабва проклетия мечок от ръката ми и размазва лице в гърдите ми и през миризмата на пот и силен сапун аз подушвам най-сладкото ухание на света: на Сами, на братчето ми.
81.
Зеленото око се взираше в мен и аз в него. Видях го да мига и за част от времето след това не помня нищо.
Първият ми ясен спомен? Бягам.
Фоайето. Стълбището. Партера. Първата площадка. Втората.
При третата ударната вълна от взрива ме блъска в гърба като лавина и ме помита надолу по стълбите към вратата, която води към бомбоубежището.
Над мен болницата пищи. Страшният звук на живо същество, което раздират на парчета. Грохотът от пропукващ се хоросан и трошащи се камъни. Скърцането на изтръгнати гвоздеи и трясъкът от взривяващи се прозорци. Подът се гърчи и напуква. Втурвам се презглава в коридора от усилен стоманобетон и в този момент сградата над мен рухва.
Светлините примигват и коридорът потъва в мрак. Никога не съм бил в тази част на комплекса, но и без фосфоресциращите стрелки по стените мога да открия пътя към убежището. Трябва само да следвам ужасените писъци на децата.
Като за начало, ще е добре да стоя прав.
Всичките ми шевове са разкъсани от падането и кървя силно от две места: там, където куршумът на Катализатора е влязъл и там, където е излязъл от тялото ми. Правя опит да се изправя. Колкото и да се мъча, краката не ме държат. Вдигам се донякъде и се свличам, задъхан като риба и със замаяна глава.
Втората експлозия ме разплесква на пода. Успявам да пропълзя няколко сантиметра, преди третият взрив да ме събори пак. По дяволите, Вош, какви ги вършиш там горе?
„Ако не е прекалено късно, не ни остава друг избор, освен да прибегнем до крайни мерки.“
Е, поне тази загадка се разреши. Вош унищожава собствената си база. Унищожава селото, за да го спаси. Да го спаси от какво? Освен ако не е Вош. И ние с Катализатора грешим, а аз рискувам собствения си живот и този на Фъстъка за нищо. „Кемп Хейвън“ е това, което Вош казва, че е. Което означава, че Катализатора е в лагера на трансформираните, беззащитна. Тоест мъртва. Катализатора, Дъмбо, Кекса и Малката. Мъртви. Боже, пак ли сгреших! Избягах, когато трябваше да остана? Обърнах гръб, когато трябваше да се бия?
Следващата експлозия е най-силната. Точно над мен. Закривам главата си с две ръце, а върху мен се сипе дъжд от бетонни люспи, едри като юмрука ми. Трусовете от бомбите, болкоуспокояващите, загубата на кръв и тъмнината се съюзяват, за да ме покосят. Чувам в далечината някой да крещи. После разбирам, че съм аз.
„Стани. Изправи се. Чака те твоя обет пред Сиси…“
Не. Каква Сиси? Сиси е мъртва. Заради теб. Защото я изостави, боклук такъв!
По дяволите, боли. Болят раните, които кървят сега и раната, която няма да зарасне никога.
Сиси, в мрака до мен.
Виждам как протяга ръка в тъмното.
„Тук съм, Сиси. Хвани ме за ръка!“
Посягам към нея в тъмното.
82.
Сиси изчезва и пак съм сам.
Когато настъпи моментът да спреш да бягаш от миналото си, моментът да се обърнеш, за да посрещнеш с открито чело онова, за което си мислил, че не ще можеш да посрещнеш, когато животът ти се лашка между възможността да се откажеш или да се изправиш, когато дойде този момент, а той винаги идва и не можеш нито да се откажеш, нито да се изправиш, правиш следното:
Пълзиш.
Лазейки напред по корем, стигам до главния коридор, който преминава по цялата дължина на комплекса. Трябва да си почина. Две минути, не повече. Аварийните лампи примигват и светват. Вече знам къде съм. Вляво от вентилационната шахта и вдясно от централния команден пункт и укритието.
Тик-так. Двете минути почивка свършват. Вдигам се на крака, като се подпирам за стената и едва не припадам от болка. Дори и да прибера Фъстъка, преди да ме приберат мен, как в това състояние ще го измъкна оттук?
А и дълбоко се съмнявам, че са останали автобуси. Както и нещо от „Кемп Хейвън“. Ще го прибера — ако го прибера — и? Къде, по дяволите, отиваме?
Куцам по коридора, като се подпирам за стената. Някъде напред някой крещи на децата в убежището, казвайки им да запазят спокойствие и да стоят по местата си. Всичко щяло да е наред, а безопасността им била гарантирана.