Тик-так. Точно преди последния завой поглеждам вляво и виждам нещо свлечено до стената: тяло на човек.
Мъртво човешко тяло.
Все още топло. В униформа на лейтенант. Половината му лице липсва. Стреляно е от упор с големокалибрен куршум.
Не е новобранец. От тях е. Нима и някой друг е прозрял истината? Може би.
Или го е гръмнал някой надъхан новобранец, след като го е взел за чужд?
„Стига си се залъгвал, Периш.“
Вадя пистолета от кобура на мъртвеца и го пъхам в джоба на престилката. След това свалям хирургическата маска от лицето си.
„Д-р Зомби, викат ви в убежището, спешно е!“
Което се намира право пред мен. Още няколко метра и съм там.
„Успях, Фъстък. Тук съм. Дано само и ти си тук.“
И той сякаш ме е чул, защото — ей го, крачи към мен, стиснал — ако щете вярвайте — плюшено мече. Само че не е сам. С него е някой на възрастта на Портокала, в халтава униформа с нахлупена до очи барета и M16 с някаква къса тръба на дулото.
Нямам време за много мислене. Измъкването оттук ще е твърде дълго и май твърде много разчитам на късмет. А късметът вече не е достатъчен. Трябва да си твърд.
Защото това е последната война и в нея ще оцелеят единствено безмилостните.
Заради една пропусната стъпка в плана. Заради Кистнер.
Плъзгам ръка в джоба на престилката. Обирам луфта на спусъка. Не още, още не. Раната ми ми пречи да спазвам темпото. Трябва да го поваля с един изстрел.
Да, той е дете.
Да, невинен е.
И, да — гори.
XII: Черната дупка
83.
Искам завинаги да стоя така — удавена в сладкия дъх на Сами, но не мога. Мястото гъмжи от въоръжени войници, някои от тях Заглушители — или поне по-големи от децата, така че ги приемам за Заглушители. Дърпам Сами към стената, за да не сме пред очите на охраната. Клякам, колкото мога по-ниско и му шепна:
— Добре ли си?
Той кимва.
— Знаех, че ще дойдеш, Каси.
— Нали ти обещах.
На врата му има медальон с формата на сърце. Това пък какво е? Пипвам го и той леко се дърпа.
— Защо си облечена така? — пита той.
— Ще ти обясня по-късно.
— Войничка си, нали? От кой взвод си?
Взвод?
— Няма взвод — казвам. — Сама съм си взвод.
Той се мръщи.
— Не може да си си взвод, Каси.
Надали е най-подходящият момент да бистрим военна терминология. Хвърлям бърз поглед наоколо.
— Сам, махаме се оттук.
— Знам. Майор Боб каза, че ще ни качат на самолет. — Той кима към майор Боб и му помахва. Дърпам ръката му.
— Самолет ли? Кога?
Той свива рамене.
— Скоро. — Взел е мечока. Оглежда го, като го върти в ръце. — Няма ухо — сочи той с укор, сякаш не съм си свършила добре работата.
— Тази вечер ли? — питам аз. — Сам, важно е! Тази вечер ли ще летите?
— Така каза майор Боб. Каза, че ще вакуумират всички несъществени.
— „Вакуумират“ ли? А, ще евакуират децата. — Умът ми щрака като компютър, търси решения. Това ли е изходът? Просто да се кача на борда заедно с останалите и да действам, след като кацнем — където и да кацнем? Боже, как ми трябва белия анцуг! Но дори и да не го бях изхвърлила и да се вмъкна в самолета — не беше такъв планът!
„Някъде в базата трябва да има евакуационни капсули — най-вероятно в близост до командния център или щаба на Вош. По същество това са едноместни ракети с предварително зададен маршрут, програмирани да кацнат на някое безопасно място далеч от базата. Не ме питай къде. Най-елегантното решение. Стига да намериш една и двамата да се поберете в нея, и да сте достатъчно дълго живи, за да търсите подходяща капсула.“
Твърде много въпросителни. По-лесно е да набия някоя дете с моя ръст и да му събуя анцуга.
— Откога си тук, Каси? — пита Сам. Дали не мисли, че съм се крила — гузна, защото съм позволила ухото на Мечо да бъде скъсано?
— По-дълго, отколкото ми се искаше — казвам аз, с което решението е взето: не можем да останем тук и минута повече. Нито пък ще летим с еднопосочен билет до „Кемп Хейвън II“. Не съм тук, за да сменим един лагер на смъртта с друг.
Той човърка скъсаното ухо на Мечо. Което далеч не е единственото му поражение. Вече не помня колко пъти го кърпи мама. Шевовете по него са повече от тия на Франкенщайн. Навеждам се към Сами и той изведнъж ме пита:
— Къде е татко?
Устата ми се движи, но не се чува звук. Не съм подготвена да му го кажа и не знам как да му го кажа.
— Татко ли? О, той е… — „Не, Каси. Не усложнявай нещата. Не и сега, когато ни предстои бягство.“ Решавам да подаря на татко още малко живот.