— Твой ли е? — питам Бен, малко стресната.
— На сестра ми. — Той пуска верижката в джоба си. Няма защо да обяснява: мъртва е.
Извръщам глава. Убивам, а не мога да гледам някакви си микроскопични разрези. Сами леко подскача при досега на скалпела. Впива зъби в крака ми, за да не запищи. Хапе здраво. Сега въпросът е аз да не запищя.
— Побързай — изцърквам аз, тихо като мишка.
— Ето го. — Имплантът е полепнал за окървавения пръст на Бен.
— Хвърляй го.
Бен изтръсква ръката си и затиска с марля раната. Дошъл е подготвен. А аз — с двайсетсантиметров нож.
— Е, това беше, Сам. Спри да дъвчеш бедрото ми.
— Боли, Каси!
— Знам… знам. — Дръпвам го нагоре и го прегръщам силно. — Герой!
Той сериозно кима:
— Знам.
Бен ми подава ръка, за да се изправя. Лепкава — от кръвта на Сам. Пуска скалпела в джоба си и изважда пистолета.
— Да побързаме — казва той делнично, сякаш гоним автобус.
Пак сме в главния коридор. Сами потичва, вкопчен в мен. Последен завой и Бен заковава така рязко, че връхлитам отгоре му. Тунелът се раздира от бесен автоматен залп. И чувам един познат глас да казва:
— Закъсняваш, Бен. Очаквах те по-рано.
Дълбок, стоманенотвърд глас.
85.
Отнемат ми Сами за втори път. Един Заглушител го отвежда, сигурно в убежището, за да го евакуират с останалите деца. Друг Заглушител ни води, двамата с Бен — в стаята за екзекуции. Стаята с огледало и бутон. Стаята с електрическия стол. Стаята, в която гинат невинни хора. Стая, пълна с кръв и лъжи. Там ни е мястото.
— Знаете ли защо ще спечелим тази война? — ни пита Вош, след като ни заключват вътре. — Защо няма как да загубим? Защото знаем какво мислите. Следим ви от шест хиляди години. Гледахме ви, докато строяхте пирамидите в египетската пустиня. Когато Цезар подпали Александрийската библиотека. Когато разпнахте на кръст онзи еврейски селянин. Когато Колумб стъпи в Новия свят… когато проливахте кръв, за да освободите братята си по кръв от робство… когато се научихте да делите атома… когато надникнахте зад пределите на атмосферата… Какво, мислите, че правехме?
Бен не гледа към него. Както и аз. Стоим пред огледалото и се взираме в накъсаните си отражения върху начупеното стъкло. Стаята отсреща е тъмна.
— Гледахте ни — казвам аз.
Вош седи зад монитора, на педя от мен. От другата ми страна е Бен. Зад нас — един доста добре сложен Заглушител.
— Учехме се да разбираме мисленето ви. Това е тайната на победата — както тук присъстващият сержант Периш вече знае: да разбираш врага. Идването на кораба-майка не беше начало. Беше началото на края. И ето ви тук на първия ред на големия спектакъл, за да се полюбувате на финала. Да надникнете в бъдещето. Вашето бъдеще. И да изпиете до дъно горчивата чаша.
Вош натиска един бутон. Лампите в отсрещната стая светват.
Има стол с изправен до него Заглушител. На стола, мъничък като запетайка, седи Сами. Към главата му са прикрепени дебели кабели.
— Това е бъдещето — прошепва Вош. — Пленени като животни хора с вече подписан смъртен акт. Довършват отредените им от мен задачи — и край. Защото пагубният ви престой тук най-сетне трябва да има край.
— Недейте! — крещя аз. Заглушителят зад мен слага ръка на рамото ми и ме стиска силно. Но недостатъчно силно, за да ме спре да скоча от стола. — Просто ни поставете импланти и прехвърлете информацията в „Страната на чудесата“. Нима няма да узнаете всичко, което ви е нужно? Няма защо да го убивате…
— Каси — тихо казва Бен. — Той ще го убие, така или иначе.
— Не го слушайте, млада госпожице — казва Вош. — Той е слаб. Винаги е бил слаб. За няколко часа вие показахте повече твърдост и кураж, отколкото той за целия си нещастен живот.
Кима на Заглушителя, който ме бута пак на стола.
— Сега ще прехвърля информацията ви — продължава Вош. — И ще убия сержант Периш. Но можете да спасите малкия. Ако ми кажете с чия помощ проникнахте в базата.
— Нима няма да го разберете с прехвърлянето на информацията? — питам аз. И си мисля: „Ивън е жив!“ А после: „Не, сигурно не е. Сигурно е убит от взривовете. И Вош, като мен, не знае истината.“
— Защото някой ви е помогнал — казва Вош, без да обръща внимание на въпроса ми. — И подозирам, че този „някой“ не е като тук присъстващия г-н Периш. Той по-скоро е някой… хм, като мен. Някой, който ви е научил как да надхитрите „Страната на чудесата“, като скриете истинските си спомени. Така, както правехме и ние в продължение на векове, за да останем незабелязани от вас.