Съжалих за думите си още, докато ги изричах. Но бях вече изтрещяла. За щастие, баща ми не се засегна. Погледна ме, усмихна се окуражително и ми каза:
— Всичко ще се оправи.
Защото аз исках да го чуя, защото самият той го искаше, и защото при падането на завесата публиката очаква красива финална реплика.
7.
Около обяд спирам, за да пия вода и да хапна един суджук. Всеки път, щом ям суджук, консерва сардини или друга суха храна, си мисля: „Едно по-малко!“ Хапка по хапка стопявам доказателствата, че сме съществували тук в определен момент.
Ако някой ден мерна пиле, ще му извия вкусното вратле и ще го сготвя. Човек убивам за сандвич! Честно, видя ли някой да яде чийзбургер, спукана му е работата.
Има доста крави наоколо. Мога да застрелям една и да я изкормя с камата си. Клането със сигурност няма да ме затрудни. Трудно ще бъде готвенето. Паленето на огън, дори и през деня, е най-сигурния начин да ги поканя на барбекюто си.
На десетина метра от мен пробягва сянка. Отскачам инстинктивно назад и удрям глава в една Хонда Сивик, на която се бях подпряла, докато обядвах. Не е безпилотен самолет. Птица е, като че ли чайка. Рее се почти без да движи крилете си. Настръхвам от отвращение. Мразя птици. Не ги мразех преди Пришествието. Нито след Първата или Втора вълна, които почти не ме засегнаха.
Но след Третата вълна ги намразих яко. Не по тяхна вина, разбира се. Все едно да мразиш куршумите, като си изправен на разстрел. Няма логика.
Но, така или иначе, мразя ги.
8.
След три дни по магистралата стигам до извода, че колите са стадни животни.
Движат се във върволица. Умират на камари. Купчини от разкривен метал. Застинали. Проблясват в далечината като украшения.
И изведнъж — нищо. Празен път в продължение на километри. Само аз и асфалтовата река, която си проправя път през дефиле от полуголи дървета със сбръчкани листа, вкопчени отчаяно в тъмните си клонове. Пътят, голото небе, високата кафява трева и аз.
Тези празни участъци са най-лошите. Автомобилите дават укритие. И подслон. Спя в някоя от оцелелите (още не съм попаднала на заключена). Ако това може да се нарече сън. Тежък, застоял въздух. Прозорците не се свалят, а да отвориш вратата е безумие. Мъчи ме глад. И тежки среднощни мисли. Сама, сама, сама.
И най-страшният ми нощен кошмар.
Ако бях конструктор на безпилотни самолети, със сигурност щях да ги съоръжа с топлинни датчици, способни да засекат човек през покрива на кола. Всяка вечер едно и също: тъкмо се унасям и си представям как едновременно се отварят и четирите врати, и към мен се протягат десетки длани. Длани, свързани с ръце, а ръцете израстват от… неясно какво. Стряскам се, стискам моя M16, надничам иззад задната седалка, после се оглеждам на 360 градуса с чувството, че съм в капан и полусляпа зад запотените прозорци.
Разсъмва се. Чакам утринната мъгла да се разсее, пия глътка вода, мия си зъбите, два пъти проверявам оръжията, после запасите от храна и тръгвам. И гледам — нагоре, надолу и наоколо. Никакво спиране на изходите. Водата стига засега. Отбягвам градовете. Каква работа имам там?
Поради цял ред причини.
Знаете ли по какво се разбира, че сте близо до град? По миризмата. Усеща се от километри.
Мирише на дим. Фекални води. И смърт.
В градовете не можеш да направиш и две крачки, без да се спънеш в труп. Странно: хората също умират на купчини.
Надуших Синсинати още докато бях на километър от табелата на града. Дебел стълб от дим лениво се виеше към безоблачното небе.
Синсинати гори.
Нищо ново. След Третата вълна другата най-характерна гледка, освен труповете, са пожарите. Една-единствена заблудена мълния може да унищожи цял квартал. Няма кой да гаси.
Очите ми почват да сълзят. Гади ми се от смрадта. Спирам, за да завържа един парцал на устата и носа си, и продължавам с ускорена крачка. Свалям автомата от рамото си и го държа в ръка. Имам лошо предчувствие. Вътрешният ми глас не спи.
Бързай, Каси. Бързай.
И тогава, някъде между Изход 17 и 18, намирам труповете.
9.
Те са три. Не скупчени като в градовете, а отделени един от друг. Лежат в разделителната ивица. Първият е на по-възрастен човек — сигурно на възрастта на баща ми. С дънки и пуловер. С лице към земята, с разперени ръце. Застрелян в тила.
Вторият, на около десетина метра по-нататък, е на млада жена, малко по-голяма от мен, в долнище от мъжка пижама и тениска. Късо подстригана коса с лилав кичур. Пръстен с череп на левия й показалец. Черен лак за нокти, силно олющен. И дупка от куршум в тила.