Още няколко метра и — третият труп. Дете на единайсет-дванайсет години. Съвсем нови бели маратонки. Черен суичър. Не може да се разбере как е изглеждало в лице.
Оставям детето и се връщам при жената. Коленича във високата кафява трева до нея. Докосвам бледата й шия. Още е топла.
О, не! Не, не, не.
Хуквам обратно към първия човек. Коленича. Докосвам дланта на изпънатата му ръка. Оглеждам кървавата дупка между ушите му. Лъскава. Още мокра.
Замръзвам. Зад мен — път. Пред мен — още път. От дясната ми страна — дървета. Отляво — още дървета. Камари от коли в южното платно, най-близката на около стотина крачки. Нещо ми подсказва да вдигна поглед. Право нагоре.
Малко сиво петънце на фона на ослепително синьото есенно небе.
Неподвижно.
Здравей, Каси! Аз съм Безпилотен самолет, приятно ми е!
Изправям се, както обикновено — рязко. Миг забавяне и двамата с господина до мен щяхме да си имаме напълно еднакви дупки. Нещо ме перва по крака, по-скоро ме перва малко над коляното, от което губя равновесие и падам назад по дупе.
Изстрел не се чу. Хладен вятър в тревата, моят горещ дъх в парцала и бученето на кръвта в ушите ми — това беше всичко.
Заглушител.
Логично. Разбира се, че ще ползват заглушители. Така и ще ги кръстя — Заглушители.
Когато сте изправени пред смъртта, мозъкът ви минава в автоматичен режим на работа. Предният дял се отказва от управлението в полза на най-атавистичната част от вас — онази, която се грижи за дишането, мигането и сърцебиенето. Частта, която природата е вградила във вас, за да ви съхрани живи. Частта, която разтяга времето като огромен желиран бонбон и превръща секундата в час, а минутата — в цял летен следобед.
Търся пипнешком автомата си — изпуснала съм го, когато проектилът се заби пред мен и земята буквално избухна, като ме обсипа с накъсана трева, буци пръст и камъчета.
Майната му на автомата.
Вадя Люгера от колана си и с прибежки и припълзявания се добирам до най-близката кола. Кой знае колко не ме боли, но усещам, че докато стигна до колата, един стар Бюик, кръвта вече се е просмукала в джинсите ми.
Задното стъкло се разсипва на сол, докато се гмуркам под каросерията. Не съм пълна, но мястото е тясно и не мога нито да се претърколя, нито да се извърна, ако ме изненадат от другата страна.
Като в капан.
Умната Каси, отличничката. Шест по всичко. А се насади на пачи яйца.
Трябваше да си седиш в малката гора, в малката си палатка, с малките си книжлета и сладките си малки дневничета. Поне, ако те подгонеха, имаше накъде да бягаш.
Минутите текат. Лежа по гръб, а кръвта ми мокри студения асфалт. Въртя глава наляво и надясно, като леко я понадигам, за да надникна над обувките си. Къде, по дяволите, е той? Какво чака? След което ми светва:
Той сигурно е снайперист! Което означава, че сигурно е стрелял по мен от километър разстояние.
Което пък значи, че разполагам с повече време от първоначалните ми предположения.
Време за нещо повече от една молитва; и без друго ще е отчаяна и нескопосана.
Боже, прогони го. Бързо. Запази ме жива, Господи!
Треперя неудържимо. Потя се и зъзна, едновременно.
Ще изпадна в шок.
Мисли, Каси!
Мисли!
Създадени сме, за да мислим. Развили сме се с мислене. С мислене съм се добрала дотук.
Хора сме и най-свойственото за нас е, че мислим. Планираме. Мечтаем и осъществяваме мечтите си.
Осъществи го, Каси.
Без да коленичи, той няма как да се добере до мен. А коленичи ли… и наведе глава, за да надникне… и се посегне към глезена ми, за да ме дръпне…
Не. Той не е толкова глупав. Ще допусне, че съм въоръжена. Няма да рискува. Не че на Заглушителите им пука дали са мъртви или живи… Или пък им пука? Те познават ли страха? Заглушителите не обичат живота — имам предостатъчно доказателства за това. Но дали обичат собствения си живот повече от това да лишават от живот другите?
Времето тече адски бавно. Всяка минута е като сезон. Тоя защо още се мотае?
Или — или. Или ще ме довърши, или не. Трябва да ме довърши, нали затова е тук.
Нали точно в това е смисълът!
Или — или. Или ще хукна, подскачам или пълзя, или ще умра тук от кръвозагуба. Хукна ли, ще съм лесна мишена. Няколко метра — и край. Остана ли да лежа — пак същото, само че по-болезнено, по-страшно и далеч по-бавно.
Пред очите ми цъфтят и танцуват черни звезди. Дишам трудно. Успявам да сваля с лявата си ръка кърпата от лицето си.
Кърпата.
Нямаш ум, Каси.
Пускам пистолета до себе си. Това е най-трудното — да се откажа от оръжието.