Затова не побягнах. Не можах. Все едно дали То беше един от тях или леля Тили — аз трябваше да се защитя. Правило номер две: искаш ли да си жив, стой сам.
Тръгнах по посока на ридаещата кашлица — или кашлящото ридание, все едно — и със стаен дъх, на пръсти, доближих входа на вътрешното помещение.
Вратата беше открехната — достатъчно, за да се промъкна странешком през пролуката.
Пред мен — стена с метален стелаж. Вдясно — дълъг тесен коридор с наредени в него хладилници. Прозорци нямаше. Единствената светлина беше болнавото оранжево на умиращия ден зад мен. Достатъчно, за да очертае сянката ми върху лепкавия под. Клекнах и сянката ми се сви с мен.
Ръбът на хладилника пречеше да огледам коридора. Но можех да чуя Онзи — или каквото беше там: беше в другия край, кашляше и ридаеше. Някакъв странен бълбукащ стон.
Тежко ранен или някой, който се прави на ранен. Ако не се нуждае от помощ, значи е капан.
Ето в какво се превърна животът на Земята след Пришествието! Свят на или — или.
Или беше някой от тях и знаеше за мен, или беше човек в беда.
И в двата случая трябваше да се надигна и да завия зад ъгъла.
Затова се надигнах.
И завих.
4.
Той лежеше проснат до задната стена, на шест-седем метра от мен. Беше разкрачил дългите си крака и се държеше за стомаха. Беше с камуфлажни дрехи и черни кубинки, целият в мръсотия и кръв. Имаше кръв навсякъде. На стената зад него. Цяла локва върху бетона под него. Върху униформата му. Засъхнала в косата му. Кръвта проблясваше мрачно, черна като катран в сумрака.
В свободната му ръка имаше пистолет, насочен към главата ми.
Аз бях негово огледално отражение. Автоматът ми срещу пистолета му. Пръстите и на двама ни бяха върху спусъците.
Това, че той беше насочил пистолет към мен, не доказваше нищо. Може да беше ранен войник и да ме мислеше за една от тях.
Или може би не.
— Хвърли оръжието! — изсъска той към мен.
Ужас.
— Хвърли оръжието! — изкрещя той или по-скоро се опита да изкрещи. Думите бяха накъсани и хъркащи, удавени от надигащата се в устата му кръв. Тъмната течност преля през долната му устна и застина, проблясвайки през наболата му брада. Зъбите му блестяха кървави.
Потръпнах от гледката. Бях с гръб към светлината и се молех той да не забележи, че треперя, както и страха в очите ми. Пред мен не стоеше заек имал глупостта в една слънчева сутрин да налети на бивака ми. Това пред мен беше човек. Или поне приличаше на такъв.
Проблемът с убийството е в това, че не си сигурен дали ще се осмелиш да го направиш.
Третият път думите му не бяха така груби като втория; прозвучаха по-скоро като молба.
— Хвърли оръжието.
Ръката, която държеше пистолета, трепна. Дулото се наклони към пода. Очите ми бяха попривикнали към здрача и различих струйка кръв, стичаща се по цевта.
В този момент той изтърва оръжието.
Пистолетът издрънча между краката му. Той вдигна празната си ръка и я задържа с длан към мен над рамото си.
— Е — каза той с окървавена полуусмивка, — твой ред е.
Поклатих глава.
— Да видя и другата ти ръка — казах аз. Надявах се гласът ми да е прозвучал по-внушително, отколкото ми се стори. Виеше ми се свят, ръцете ме боляха, а коленете ми трепереха. Борех се с желанието да захвърля автомата. Изчакването е най-мъчително.
— Не мога — каза той.
— Искам да видя другата ти ръка.
— Боя се, че ако я мръдна, вътрешностите ми ще се изсипят.
Наместих приклада на автомата. Потях се, треперех и се мъчех да мисля. „Или-или, Каси. Какъв, в случая, е изборът ти?“
— Умирам — каза той без какъвто и да било патос. От това разстояние очите му бяха само точици отразена светлина. — Можеш да ме довършиш или да ми помогнеш. Знам, че си човек.
— Откъде знаеш? — запитах аз бързо, за да не издъхне, преди да получа отговор. Ако наистина беше войник, сигурно щеше да знае как да различава Другите от хората. Което за мен щеше да е изключително полезна информация.
— Ако не беше, досега да си ме застреляла. — Той отново се усмихна и по бузите му се образуваха трапчинки. Тогава разбрах колко млад беше всъщност. Едва няколко години по-голям от мен.
— Схвана ли сега? — каза той тихо. — По това ще разбереш.
— Какво да разбера? — Очите ми пареха. Образът на смачканото му тяло се огъваше пред мен като в криво огледало. Но не смеех да пусна автомата и да разтъркам очи.
— Че съм човек. Ако не бях, щях да те застрелям.