Тръгвам. Палатката беше мой дом задълго, но е твърде тежка за носене. Взимам само най-важното. Списъкът се оглавява от пистолет „Люгер“, автомат M16, патрони и вярната ми кама. Спален чувал, аптечка, пет бутилки с вода, малко сух салам и няколко консерви сардини. Преди Пришествието не ги близвах. Сега умирам за тях. Първото, което търся в някой магазин ли? Сардини.
Книги? Те са тежки и ще заемат място в и без друго издутата ми раница. Но аз имам слабост към книгите. Като баща ми. Беше напълнил къщата от пода до тавана. Всичко, до което бе успял да се добере, след като Третата вълна унищожи повече от три и половина милиарда души. Докато повечето от нас тършуваха за питейна вода и храна и се въоръжаваха за последен отпор, баща ми мъкнеше с количката на по-малкия ми брат книги.
Умопомрачителната статистика изобщо не го смущаваше. Фактът, че само за четири месеца земното население се стопи от седем милиарда до няколкостотин хиляди, не разклати увереността му в оцеляването на човечеството.
„Трябва да мислим за бъдещето“, обичаше да повтаря той. „Когато всичко това свърши, ще трябва да възстановим цивилизацията в първоначалния й вид.“
Фенерче. Резервни батерии.
Четка за зъби и паста. Искам, когато най-сетне тръгна, поне да съм с чисти зъби.
Ръкавици. Два чифта чорапи, бельо, прах за пране, дезодорант и шампоан. (Ще пътувам чиста. Виж по-горе).
Тампони. Все се притеснявам дали ще намеря още.
Моята найлонова торбичка със снимки. Татко. Мама. Малкият ми брат Сами. Баба и дядо. Най-добрата ми приятелка — Лизбет. Един Бен, изрязан от лексикон, в качеството му на бъдещо гадже или дори съпруг — за което той нямаше и представа, разбира се. Той, общо взето, не ме познаваше. Няколко общи приятели и то не най-близките. Нищо повече. Единственият проблем с Бен беше ръста му — повече от педя над моя. Към което се добави и втори — че вече не е сред живите.
Телефонът ми. Сдаде багажа още при Първата вълна. Не иска да зарежда… мрежа и без друго няма, а и няма на кого да звъня. Но пък закъде без мобилен телефон?
Нокторезачка.
Кибрит. Не паля огньове, но в един момент може да се наложи да изгоря нещо или да го взривя.
Две тетрадки със спирала, ученически — едната лилава, другата червена. Любимите ми цветове, а и това са дневниците ми. Част от надеждата. Дори и да съм последна и да няма кой да ги прочете, може да ги прелисти някой извънземен и да разбере какво мисля за тях. В случай, че си извънземен и четеш това:
МАЙНАТА ТИ!
Бонбони — малко поизветрели. Три пакетчета дъвки. Две близалки — последните.
Годежният пръстен на мама.
Проскубано плюшено мече. Беше на Сами. Не че сега е мое. И не че ще го гушкам или нещо…
Това е всичко, което може да се напъха в раницата. Странно. Хем е много, хем недостатъчно.
С малко усилие мога да набутам и една-две книги. „Хъкълбери Фин“ или „Гроздовете на гнева“? Стихове от Силвия Плат или любимия на Сами Шел Силвърстейн? Плат не е добър избор. Твърде подтискаща е. Силвърстейн е за деца, но все още ми е забавен. Взимам Хъкълбери (струва ми се най-правилно) и „Където свършва тротоарът“. Чао, Шел! Хайде, Джим, ще ми правиш компания!
Мятам раницата на едното си рамо, ремъка на автомата на другото и поемам по пътеката към магистралата. Не поглеждам назад.
Спирам за малко при последния ред дървета.
Седемметров насип се спуска към южното платно, осеяно с изоставени коли, купища дрехи, разкъсани торби за боклук и опожарени прицепи за превоз на какво ли не — от бензин до мляко. От леко чукнати до напълно обезобразени превозни средства. Камари от тенекии, виещи се с километри по протежение на магистралата; утринното слънце искри по натрошените стъкла.
Няма тела. Автомобилите са тук още от Първата вълна, отдавна изоставени от своите собственици.
В Първата вълна — мощният електромагнитен импулс, който раздра атмосферата точно в единайсет сутринта на десетия ден, не загинаха много хора. Едва половин милион, според татко. Вярно, половин милион звучи страшно, но е нищо в сравнение с общия брой на населението. Във Втората световна война са загинали над сто пъти повече.
И дори имахме време да се подготвим, макар да не знаехме за какво точно.
Десет дни от първите сателитни снимки на междузвездния кораб, преминаващ край Марс, до Първата вълна. Десет дни на парализа. Военно положение, заседания в ООН, паради, купони, безкрайно бръщолевене в Интернет и денонощно медийно покритие на очакваното събитие. Президентът се обърна към нацията и се скри в своя бункер. Съветът за сигурност започна извънредна сесия при закрити врати.