— Аха, като в „Терминатор“! Как ли не! Идват, за да предотвратят бунта на машините. Ами, ако са самите машини? Скайнет?
— Не, не, друго имах предвид — рече той, без да схване иронията ми. — Това е като Парадокса на дядото.
— Това пък какво е!
Каза го, сякаш всеки е длъжен да го знае. И ако не знаеш, си кретен. Мразя подобно отношение.
— Те… искам да кажа — ние — не можем да се върнем назад във времето и да променим нещо. Ако се върнеш и да речем, убиеш дядо си, няма как после да се родиш и да се върнеш назад, за да убиеш дядо си.
— Че на кого му е притрябвало да убива дядо си? Въртях сламката в капака на чашата с ягодово фрапучино, за да произведа характерното скърцане от въртене на сламка в пластмасов капак.
— Смисълът е, че всяко нещо променя хода на историята.
Това пътуване във времето не ми беше по вкуса.
— Не може ли да сменим темата?
— Че за какво друго да говорим? — Веждите му се изкачиха към косата. Мичъл бе много рунтав. Това беше едно от първите неща, които забелязах в него. Както и това, че си гризе ноктите. То беше второто. Грижата за ръцете говори много за един човек.
Извадих телефона си и написах на Лизбет:
„ПОМОЩ!“
— Страх ли те е? — попита той, сигурно за да привлече вниманието ми. Или за да ме успокои. Гледаше ме много напрегнато.
Поклатих глава.
— Просто ми е скучно.
Лъжа. Естествено, че ме беше страх. Знаех, че се държа гадно, но го правех. Неясно защо той ме дразнеше. По-скоро ме беше яд на самата мен, че излязох с човек, който не ме привлича. Или че не бе точния човек. Беше ме яд, че не е Бен Периш, за което той нямаше никаква вина.
И все пак.
„ПОМОЩ ЗА КАКВО?“
— Можем да говорим за каквото искаш — каза той. Гледаше към лехата с рози и бълникаше утайката от кафе, а коляното му така подскачаше, че предизвикваше средно по магнитуд земетресение.
„ЗА МИЧЪЛ“
Беше от ясно по-ясно.
— На кого пишеш?
„КАЗАХ ТИ ДА НЕ ИЗЛИЗАШ С НЕГО“
— Не го познаваш.
„СТАНА СЛУЧАЙНО“
— Можем да идем някъде. Какво ще кажеш за едно кино?
— Има вечерен час — напомних му аз. Никой не можеше да излиза след девет освен линейки и коли на армията.
„БЕН ЩЕ РЕВНУВА, ХА-ХА“
— Да няма нещо?
— Не — рекох. — Нали ти обясних.
Той разочаровано сви устни. Чудеше се какво да каже.
— Просто разсъждавам кои биха могли да са те — каза той.
— Както прави и всеки друг жител на планетата.
— Никой не знае и няма да ни кажат, така че всеки седи и теоретизира, което си е малко безсмислено. Може да са космически мишки и да идват за кашкавал.
„Б.П. НЕ Е И ЧУВАЛ ЗА МЕН“
— Знаеш ли — каза той, — малко е невъзпитано да пишеш есемеси, докато се мъча да разговарям с теб.
Беше прав. Прибрах телефона в джоба си. Нещо ми ставаше. Старата Каси никога не би се държала така. Другите вече ме променяха, но ми се искаше да вярвам, че всичко е по старому. И най-вече аз.
— Чу ли — попита той, връщайки се към темата, за която предупредих, че ме отегчава. — Подготвяли площадка за кацане.
Да, бях чувала. В Долината на смъртта. Точно така: Долината на смъртта.
— Лично аз не мисля, че е добра идея — продължи той. — Все едно да им постелеш червен килим.
— А защо не?
— Минаха цели три дни. Три дни, а те отказват, какъвто и да било контакт. Ако са приятелски настроени, трябваше да кажат едно „здрасти“ досега.
— Може би са просто свенливи.
Навивах коса на пръста си и я дърпах леко; скубането ми доставяше удоволствие.
— Като ново гадже — каза той.
Не е лесно да си ново гадже, наистина. Прииска ми се да му се извиня.
— Бях малко груба с теб — казах. — Извинявай.
Той ме погледна объркано. Извънземни… гаджета… Кашата стана пълна.
— Няма проблем — каза той. — Чух, че не се занимаваш много с гаджета.
Опаа!
— И какво още чу?
Един от въпросите, чийто отговор не искаш да знаеш, и въпреки това питаш.
Той отпи от шейка си през дупчицата в пластмасовия капак.
— Нищо, бе. Да не съм клюкар.
— Пита и ти казаха, че си седя в къщи, а?
— Просто споменах, че смятам да те поканя и те казаха: „А, Каси не е много по това“. „Как така?“ — рекох аз. „Ами така. Опитай, но нямаш шанс. Тя само Бен Периш бълнува.“
— Така ли? Кой ти каза това?
Той вдигна рамене.
— Някакво момиче, не помня името й.
— Да не е Лизбет Морган? Ще я убия.
— Не помня — каза той.
— Как изглежда?