Която обаче не е достатъчна.
Взривът го събаря и в този момент на отсрещната страна на дола виждам един униформен силует. Откривам огън с моя M16, крещейки несвързано колкото ми глас държи. Силуетът офейква, а аз го изпращам с огън. Надали е очаквал такъв отговор от Каси Съливан на поканата му да се повеселят.
Свършвам пълнителя и се връщам да взема нов. Броя до десет. Не ми се ще да погледна долу. Гледката ще е покъртителна. Тялото на Ивън, на дъното на дола, разкъсано на парчета. Само защото бях единственото, заради което виждаше смисъл да умре. За мен, момичето, което му позволи да я целуне, но не го целуна. Момичето, което вместо да му поблагодари, че я спаси, му се отплати с жлъч и обвинения. Знам какво ще видя, като погледна, но това, което виждам, не е то.
Ивън е изчезнал.
Вътрешният глас, чиято задача е да ме пази жива, ми крясва: „Тичай!“
И аз хуквам.
През паднали дървета и изсъхнали зимни храсти, и вече познатото „дан-дан-дан“ на автоматично огнестрелно оръжие.
Гранати. Сигнални ракети. Едрокалибрени оръжия. Това не са скитащи разбойници. Това е професионална армия.
След адския огън на сигналните ракети се блъскам в стена от мрак, после в едно дърво. Падам. Не знам колко съм бягала, но изглежда много, защото не виждам дола и не чувам нищо освен грохота на пулса си.
Промъквам се до един паднал бор и се сгушвам там, чакайки дъха ми да ме настигне по пътя от дола. Чакайки да падне нова сигнална ракета. Чакайки Заглушителите да връхлетят през сухия шубрак.
В далечината се чува изстрел, последван от пронизителен писък. След него масивен автоматичен огън, нов взрив на граната и тишина.
Щом не стрелят по мен, значи е по Ивън, мисля си. От което ми става малко по-добре и много по-зле, защото той е там — сам срещу професионалисти, а къде съм аз? Свита зад едно дърво.
Но да не забравям за Самс. Мога да се върна и да се бия и със сигурност да загубя. Или да остана, за да остана жива и да изпълня обещанието си.
Свят на или — или.
Още едно „тряс“ — от пушка. Още един писък — на момиче.
И още тишина.
Чисти ги един по един. Самоуко селско момче без никакъв боен опит, срещу професионални войници. Повече на брой. По-добре въоръжени. Унищожава ги със същата безцеремонна ефективност като Заглушителя на магистралата, горския ловец, който ме преследва до колата и изчезна загадъчно.
„Тряс!“
Писък.
Тишина.
Аз не мърдам. Чакам ужасена зад моя дънер. За последните десет минути ми е станал такъв скъп приятел, че мисля да му дам име: Хауърд, моят любим пън.
„Като те видях в гората, помислих, че плюшеното мече е твое“.
Пукане и хрущене на мъртви листа и съчки под обувки. По-тъмна сянка на фона на тъмната гора. Тихо подвикване на Заглушител. Моят Заглушител.
— Каси? Спокойно, чисто е.
Изправям се насочвам автомата право в лицето на Ивън Уокър.
68.
Той спира веднага, а обърканото му изражение идва с малко закъснение.
— Каси, това съм аз.
— Знам, че си ти. Само дето не знам кой си.
Лицето му се изпъва. Гласът му е напрегнат. Гняв? Безсилие? Не мога да определя.
— Свали автомата, Каси.
— Кой си ти, Ивън? И изобщо Ивън ли си?
Той се усмихва вяло. Свлича се на колене, поклаща се, килва се и застива.
Чакам, с автомат, насочен в тила му. Не мърда. Прескачам Хауърд и го бутвам с крак. Пак не мърда. Коленича до него с автомат в скута и търся с пръст пулса на шията му. Жив е. От бедрата надолу крачолите му са съдрани. Влажни. Пипам и подушвам пръстите си. Кръв.
Подпирам моя M16 до падналото дърво и преобръщам Ивън по гръб. Клепачите му трептят. Посяга и докосва бузата ми с кървавата си длан.
— Каси — прошепва той. — Каси от Касиопея.
— Стига — казвам аз. Виждам, че пушката му е до него и я ритвам встрани. — Тежко ли си ранен?
— Май да.
— Колко бяха?
— Четирима.
— Очисти ли ги?
Дълга въздишка. Гледа ме. Не ми трябва отговор, отговорът е в очите му.
— Естествено.
— Защото ти е жал да убиваш, но когато трябва, не ти е жал. — Стаявам дъх. Чакам да чуя какво ще каже.
Той се поколебава. Кимва. В очите му се чете болка. Извръщам глава, за да не прочете моята. „Но ти вече тръгна по този път, Каси. Няма връщане.“
— И когато трябва си смел, нали?
„Този въпрос важи и за теб, Каси. Смела ли си?“
Той спаси живота ми. Как ще иска да го отнеме? Няма логика.
Имам ли смелостта да го оставя да издъхне, след като знам, че ме е лъгал, че не е нежният Ивън Уокър, ловец по принуда, опечален син, брат и любим, а нещо, което може дори да не е човек? Имам ли смелостта да следвам Първото правило до неговия жесток и неумолим край, довършвайки го с куршум в красиво изваяното чело?