Велимир Петров
Петъчен салон
Гостоприемната на Фанчето с право се гордееше с резбованата, тежка разтегателна маса — виенска изработка. Масата, от своя страна, помнеше и по-добри дни, в смисъл на много и все важни гости, благоговеели авторитетно около просветеното и великолепие.
Днес „Виенчанката“ бе гарнирана със собственоръчно плетена на една кука и момински блянове дантелена покривка; апетитно накачулена с разни вкусотии — чинии и чинийчици; задъхващ се от багри есенен букет; разточителна откъм асортимент фруктиера; както и едно скоклесто, от релефно стъкло шише с домашен ликьор.
Беше петък — денят на Петъчния салон на Фанчето. Децата и внуците ѝ, за този ден осигуряваха „терен“ за постоянното присъствие на кръжеца „Златна есен“ на любимото си бабче, който — уви! — оредяваше с всеки изтърколил се Божи ден…
Около масата стилно и възпитано съзаклятничеха „дванадесетте апостола“ — полагаемата и се дузина резбовани, тапицирани столове, с особено завишени облегала и отговорности. На два от тях, сякаш пренебрегнали предпазните колани, климаха с реална опасност да се изтърколят на по острите завои на разказа ни, два екзотични… кактуса.
Първият — самата Тя! Титулярката на дома, фамозната, ненадминатата експертка и професорка за редица поколения скопосни домакини; говоряща и демонстрираща „Книга на домакинята“ — разширено, допълнено и преработено издание! Неизбежните неволи на третата възраст, серията от операции, болежките, нагревките, процедурите, че и този бастун — не можаха да я пречупят, да разреди тези петъци и — както обичаше да казва — беше винаги „шен“. Самата Тя! Като меко натъпкана, удобна и любима перушинена възглавничка, във високо закопчан източен халат от копринено кадифе, със златни сърмени орнаменти…
Вторият кактус — по-екстравагантния — беше съученичката и и доверена душеприказчица — Райнето. Длъжни сме да уточним, че Райнето беше по-кактус от Фанчето. Ако Фанчето беше топчест, с меки бодлички — повече под носа и брадичката, отколкото на темето, то Райнето си беше длъгнест, плосък, с много лика и от тези, дето няма мексикански филм без него, с шипове каквито може да има само една заслужила тъща с трима непоносими зетьове… Представете си такъв кактус с воалетка под виолетово-индигова касторена шапчица „а’ла Грета Гарбо“, силно напудрени и начервени — лице и надиплена шия с няколко реда гердани. По-надолу опитния моделиер само беше внимавал да не разпори о някой от бодлите фината материя на ефирната официална рокля с атлазена подложка. Да ме прощава Господ за мнителността, но подозирам, че този тоалет е бил замислен и дебютирал в далеч по-ранни времена, при друга възрастова категория на приносителката… Злоядото и изражение придаваше лъжливо впечатление за нещо себично, отречено от светските съблазни, обречено на пост и молитви и стерилно. Всъщност Райнето си беше много обична, Жизнена, ненадмината вицажийка, като не прощаваше и на себе си… Навремето си беше доста плодовита — дала бе живот на огромен клан от дъщери, синове, съответно зетьове и снахи, внуци, внуци, та и правнуци…
— Нали знаеш, Фанче, че съм Бич Божи за моичките! Имам си схема по която ги посещавам, горкичкшпе… И ги ощастливявам!… Представи си!… Хеле, зетьовете — като ме видят, дъхът им спира. Толкова години вече, не могат да свикнат с изображението ми… То — и аз като се погледна получавам нервни кризи… Тях като погледна — всичко си признават без бой!
— Хайде, хайде, на други ги разправяй, Райне — нали ви знам, как си те обичат: „… Маме Райне, тъй, маме Райне, инак“… без Райнето не могат!
— Маме, маме, мамка им!… То пък едно Райне — на крокодил съм замязала. Вчера съм залъскала сребърната табла, дето ми я подари за сватбата. Като лъсна… и ми се окикери един образ… веднага ми излязоха киселини! Никак не си импонирам…
— Хайде, хайде, на други ги разправяй, Райне — пък и кой те кара да се оглеждаш в таблата! — „успокои“ я Фанчето.
— А, ааа! И те не си поплюват. Замръкнах в малката щерка; какво ме заядоха, какво ме задъвкаха, цяла нощ съм се мятала и… разни кошмари…
— Помниш ли, на матурата ни се падна Нютоновия бином! Знам го, пък не мога и не мога — кошмар! Цяла нощ!… Добре, че на разсъмване ми подсказа учителят по гимнастика, беше в комисията, не му помня името — дето го убиха през Първата война…
— Ма, Райне, че той и на мене подсказа тогава, хубавеляк беше, че и ние бяхме едни хубавелки, коет’ си е, право си е!
Хубавелките се отнесоха нанякъде си, някога си, навярно с някого си. Нещо там — със шестдесетгодишна давност се преплиташе, отплиташе, заплиташе и сигурно щеше да се наложи, за кой ли път да се уточни, изясни, опрости и прочее… такива ми ти… онакива ми ти… Фанчето почувства, че домакинският и дълг я дърпа за ръкава: