— Ма, Райне, вземи си поне едно сандвиченце… със шунка, саламче, пастърмичка…
— Амии… какво приказваш! — нали ме знаеш, че не съм месарка-пастърмаджийка…
— Едно ликьорче?…
— Амии… какво приказваш! — нали ме знаеш, че не съм алкохоличка!
— Кафенцето е хубаво…
— Амии… никаква кафеджийка не съм — ти поне ме знаеш…
— Поне крушка, ябълчица…
— Амии… Нито съм фруктарка… нито рибарка, нито… фъстъкарка…
Фанчето отчаяна, че най-близката и душичка не ще да вкуси и от там да почете домакинските и вълшебства, хвърли последния си коз:
— Ма, Райне, какво ще кажеш за едно сладко… имам от смокини…
— А! Виж! Може! — Ти поне ме знаеш, че съм голяма сладострастница…
Трябва да си любимец на боговете, за да те удостоят с честта да бъдеш свидетел на такава гледка: мекият кактус чевръсто и почти без помощта на бастуна и без пъшкане, изпълни някакъв неин си ритуален танц — нещо средно между гейша и шаман при жертвоприношение. Златисто-зеленикаво-прозрачната смокина, поднесена в крехка стъклена чинийчица, богато орнаментирана с филигранни мотиви от Бохемия, бе поета тържествено от две дантелени ръкавици и грациозно подпъхната, с помощта на изящна сребърна лъжичка, под воалетката. Там, вече скрита, от погледа на светската суета, бе огледана, помирисана, явно одобрена и нежно и внимателно — на фини дребни отгризвания — погълната.
Изглежда Райнето бе „повлякла крак“ — звънецът изведнъж стана бъбрив, дежурната внучка по посрещането пое първата вълна от целувки и възклицания…
Петъчният салон на Фанчето се „завихри“!
Време беше на пръсти да се измъкнем, да предоставим на кръжеца „Златна есен“ да направи вечерната си проверка, да стегне редиците си, да разчепка, разнищи и прочее оздравителни операции, касаещи синове, дъщери, снахи, зетьове и т.н. земни твари… Навярно в дневния ред ще намерят място и учителят по гимнастика, последните избори, и пенсиите, телевизионните сериали… до следващия Петъчен салон, дай Боже да го има…
А на нас ни беше подсказано, да се навъртим… след това — може да е останала някоя вкусотия по виенчанката…
Декември 1995 г.