Петдесет хиляди

Ърнест Хемингуей Петдесет хиляди

— Как е, Джек? — попитах аз.

— Ти виждал ли си го този Уолкът? — каза той.

— Само в гимнастически салон.

— Да — каза Джек, — голям късмет ще ми трябва с това момче.

— Той не може да те докосне — каза Солджър.

— Дяволски ми се иска да е така.

— Къде ще те улучи с шепа сачми за врабци.

— Със сачми за врабци може — каза Джек. — Сачмите не ме плашат.

— В него лесно се попада — казах аз.

— Знам — каза Джек, — той няма да се задържи дълго на ринга. Не е като нас с тебе, Джери. Но сега си има всичко.

— Пуснеш ли му лявата си ръка, ще свърши.

— Може — каза Джек. — Сигурно. Стига да имам шанс.

— Нагласи го, както нагласи Кид Луис.

— Кид Луис — каза Джек. — Този евреин.

Тримата — Джек Бренън, Солджър Бартлет и аз — седяхме в бара на Хенли. На съседната маса имаше няколко фльорци. Бяха вече доста пийнали.

— Евреин! Виж ти! — обади се една от фльорците. — И какво искаш да кажеш с това евреин, ирландски дръвнико?

— Да — каза Джек. — Така е.

— Евреи — продължи фльорцата. — Тия едри ирландци винаги говорят за евреи. Какво искаш да кажеш?

— Хайде. Да се махаме оттук.

— Евреи — не спираше фльорцата. — Да те е видял някой да почерпиш? Жена ти всяка сутрин ти зашива джобовете. Виж ги ти ирландците и техните евреи. Тед Луис също можеше да те размаже.

— Как не — каза Джек. — А вие много ли неща давате безплатно?

Излязохме. Джек беше винаги такъв. Казваше каквото поиска, и при това съвсем на място.

Джек започна да тренира в спортната ферма на Дани Хоган в Джързи. Мястото беше хубаво, но Джек не го харесваше, той не обичаше да се разделя с жена си и с децата и повечето време се мръщеше и сърдеше. Мене ме обичаше и ние се погаждахме; обичаше и Хоган, но скоро Солджър Бартлет започна да го нервира. Да имаш шегаджия в лагера е нещо ужасно, особено ако пресоли шегите си. Солджър винаги се шегуваше с Джек, не спираше да го дразни. А смешките му не бяха нито забавни, нито на място и Джек се ядосваше. Ставаше например така: Джек ще свърши с гирите и чувала, ще сложи ръкавиците и ще каже на Солджър:

— Искаш ли да поработиш?

— Добре. Само че как искаш да поработя? — ще попита Солджър. — Като Уолкът ли — грубичко? Да те сваля няколко пъти в нокдаун?

— Точно така — ще каже Джек, но това не му харесваше.

Една сутрин и тримата се разхождахме по шосето. Бяхме отишли доста далече и сега се връщахме. Три минути бягане, една минута бавен ход и после отново три минути бягане. Джек не можеше да се нарече спринтьор. При нужда на ринга се движеше достатъчно бързо, но на шосето беше бавен. През цялото време Солджър му се подиграваше. Изкачихме хълма и спряхме пред фермата.

— Слушай, Солджър — каза Джек, — най-добре е да се върнеш в града.

— Какво значи това?

— Върни се в града и там си остани.

— Какво има?

— Призля ми от твоите приказки.

— Така ли? — каза Солджър.

— Да — каза Джек.

— Когато Уолкът ти види сметката и повече ще ти призлее.

— Възможно — каза Джек, — но сега ми призля от тебе. Солджър замина за града още същата сутрин. Изпратих го до гарата. Беше много сърдит.

— Аз само се шегувах с него — каза той. Стояхме на перона и чакахме влака. — Той не може да се държи така с мене, Джери.

— Нервен е и кисел — казах. — Иначе той е добър, Солджър.

— Добър ли? Кога ли пък е бил добър?

— Хайде довиждане, Солджър — казах аз. Влакът беше дошъл. Той се качи с чанта в ръка.

— Довиждане, Джери — каза той. — Ще бъдеш ли в града преди мача?

— Не вярвам.

— Тогава ще се видим на мача.

Той влезе вътре, кондукторът застана на стъпалото и влакът потегли. Върнах се във фермата с двуколката. Джек седеше на верандата и пишеше писмо на жена си. Пощата беше дошла и аз взех вестниците, отидох на другия край и седнах да чета. Хоган се появи на вратата и дойде при мене.

— Май не можаха да мелят със Солджър?

— Защо? Той просто му каза да се върне в града.

— Знаех, че така ще стане — каза Хоган. — Той никога не е обичал Солджър.

— Да. Малко са тия, които обича.

— Студен човек — каза Хоган.

— Към мене винаги е бил добър.

— Към мен също — каза Хоган. — Нямам нища против него. Все пак е студен.

Хоган се прибра през стъклената врата, а аз продължих да чета вестниците. Есента едва започваше и горе сред хълмовете на Джързи беше приятно. След като прочетох вестника, аз се загледах в природата наоколо и в пътя долу, който минаваше край гората. По него летяха автомобили я вдигаха прах. Времето беше чудесно и местността наистина красива. Хоган застана на прага и аз го попитах:

— Хоган, нямате ли някакъв дивеч тука?