Почти всеки ден, когато отивах на обяд, срещах Рези Гиртанер, момиче на седемнадесет години, със силна и гъвкава снага. От нейното мургаво свежо лице вееше кротка, одухотворена красота, която по онова време още притежаваше майка й, наследство от баба и прабаба. От този стар знатен и благословен род са произлезли дълъг наниз красавици, всички кротки и благородни, всички свежи, аристократични, с безукорна красота. Има един портрет на младо момиче от семейството на Фугерите, рисуван през шестнадесети век от неизвестен майстор, една от най-прекрасните картини, които някога са видели моите очи. Такива бяха жените от Гиртанеровия род, такава беше и Рези.
Разбира се, всичко това тогава още не ми беше известно. Аз я гледах само как върви кротко и достойно и чувствах благородството на нейното скромно същество. После, вечер, седях в полумрака задълбочен в себе си, докато не ми се удаваше да си представя ясно и живо нейния образ; тогава сладки, потайни тръпки побиваха юношеската ми душа. Но наскоро тия радостни минути помръкнаха и ми причиняваха горчиви страдания. Неочаквано разбрах колко чужда ми беше тя — нито ме познаваше, нито се интересуваше от мен и моята прекрасна мечта ми се стори като нещо откраднато от нейното честито същество. И тъкмо когато усещах това най-силно и мъчително, виждах пак за миг нейния образ тъй реален и жив, че смътна гореща вълна заливаше сърцето ми и ми причиняваше особена болка в най-чувствителните фибри.
Случваше се денем, по време на урок или при някое горещо сбиване — вълната пак ме обливаше. Тогава затварях очи, отпусках ръце и чувствах, че потъвам в някаква пропаст, докато зовът на учителя или юмрукът на някой другар не ме събуждаше. Аз се усамотявах, скитах вън от града и в странна замечтаност се чудех на света. Изведнъж съзрях колко хубаво и цветно беше всичко, колко светлина и живот струеше от всички неща, колко прозрачно зелена бе реката и колко червени бяха покривите и сини планините. Но тази красота, която ме обкръжаваше, не ме разсейваше, напротив, аз й се наслаждавах тихо и скръбно. Колкото по-хубаво ми се виждаше всичко, толкова по-чуждо ми бе, защото бях безучастен и настрана от света. При това моите смътни мисли пак се завръщаха при Рези: ако загинех в тоя час, тя нямаше да узнае, нямаше да разпитва, нито щеше да се натъжи!
Въпреки това не желаех да ме забележи. На драго сърце бих извършил нещо необикновено заради нея или бих й подарил нещо, без тя да узнае от кого е.
И аз извърших много неща заради нея. Случи се тъкмо по онова време кратка ваканция и бях изпратен у дома. Там извършвах всекидневно разни подвизи в чест на Рези. Изкачих се на един трудно достъпен връх откъм най-стръмната му стена. Правех уморителни пътувания с лодка из езерото, взимах далечни разстояния за кратко време. След едно такова пътуване, изгорял и прегладнял, се завърнах у дома и ми хрумна да не ям и пия до вечерта. Всичко заради Рези Гиртанер. Аз разнасях името й върху далечните гребени и из пропасти, където човешки крак никога не беше стъпвал.
В същото време младостта, затворена в класната стая, с радост си навакса своето. Раменете ми мощно се развиха, лицето и вратът загоряха и всичките ми мускули изпъкнаха.
В последния ден на ваканцията поднесох на моята любов един мъчно доставен дар — китка цвете. Наистина, аз знаех къде расте еделвайсът, по примамливите стръмнини сред оскъдни ивици земя, но винаги съм смятал тия безцветни, без мирис, болезнени, сребристи цветове за бездушни и не много красиви. Затова пък знаех мястото на няколко самотни стръка алпийски рози, запилени в процепа на един смел планински гребен, късно разцъфтели, съблазнително трудно достъпни. Но трябваше да ги достигна. И тъй като за младостта и любовта няма нищо невъзможно, достигнах ги най-сетне с раздрани ръце и изтръпнали нозе. Да надам радостен вик в моето опасно положение не можех, но когато предпазливо прерязах жилавите стебла и взех плячката в ръцете си, сърцето ми ликуваше и подскачаше от радост. Трябваше да се спускам заднишком надолу с цветята в уста и само един Бог знае как аз, дръзкото момче, успях да се смъкна здрав и читав от каменната стена. Отдавна вече алпийските рози бяха прецъфтели из планината, сега бях открил последните напъпили и нежно разцъфнали вейки.
На другия ден през цялото ми петчасово пътуване държах цветята в ръце. Отначало сърцето ми силно биеше по-скоро да се озова в града на красивата Рези; но колкото повече се отдалечаваха високите планини, толкова по-силно моята вродена любов към тях ме влечеше назад. Спомням си тъй ясно онова пътуване с железницата! Алпийският Кривак отдавна не се виждаше, сега изчезваха едно след друго зъбчестите била и всяко от тях се откъсваше с тънка болка от сърцето ми. Най-после всички родни планини изчезнаха и се разстла широка светлозелена низина. Всичко това ни най-малко не ме впечатли при първото ми пътуване. Този път обаче ме обхвана безпокойство, страх и скръб, като че ми бе писано да пътувам все из по-ниски и по-ниски страни и безвъзвратно да загубя своето право на родина и родни планини. В същото време виждах постоянно отпред хубавото издължено лице на Рези, тъй изтънчено, чуждо и студено и за мен нехайно, че от горчивина и болка дъхът ми се пресече. През прозорците се мяркаха едно след друго весели чисти селища със стройни звънарници и бели стрехи; хора слизаха и се качваха, говореха, поздравяваха се, смееха се, пушеха и се шегуваха — все весели обитатели на равнината, свободни и изтънчени хора, а аз, недодяланият планинец, седях между тях ням, печален и със стиснати устни. Чувствах, че не съм вече у дома. Чувствах, че съм откъснат завинаги от планините и въпреки това никога нямаше да стана един от тези обитатели на равнината, тъй весел, тъй изкусен, тъй учтив и сигурен в себе си. Всеки от тях би могъл винаги да ми се присмее, такъв един ще се ожени някой ден за Гиртанер, такъв един винаги ще ми се изпречва на пътя и ще ме изпреварва с една стъпка.